Пентаграм

Отново не отговорих, защото гърлото ми пак се стегна и за думите не достигаше въздух. Ушуар затича напред, но не го последвах. Той спря и се обърна, за да ме дочака. Вече беше на брега на езерото и седна до водата. Приближих се, но останах прав.

– Не – каза Ушуар и легна по гръб. – Не бива така! Аз искам ти да разбереш нашия живот и нашия Фиорин. Нека това бъде изпит на моите уроци, искам Фиорин да влезе в теб и ти да бъдеш отворен за всички така, както снощи за мен.

За секунда ме погледна с познатите бързи искри в очите си, а после искрите изчезнаха – Ушуар беше мъртъв.

Стоях неподвижен, каменен. Мъртвият Ушуар впи пръсти в пясъка, пръстите му се разплетоха и се превърнаха в трева. Главата му се сля с водата. Аз почувствах как той се разтвори в света и вълните, които беше станал Ушуар, докоснаха брега, който беше станал Ушуар. Полъхът, който беше станал Ушуар, отлетя през косата ми, за да се слее с вятъра. Леките водни бразди се оплетоха и в тихия им орнамент възникнаха очите на Ушуар, намигнаха ми и се скриха отново. Обърнах се и видях всичките му приятели, децата му, които стояха зад мен, и леко, спокойно, радостно се усмихваха. Разбрах, че частица от Ушуар има във всеки от тях.

А аз?

Погледнах света и видях в очите си Ушуаровите искри. Протегнах ръка и взех от ръцете на дъщеря му своята вибраена.

Попитах себе си и пръстите ми потърсиха отговор в струните. Отпуснах се на колене и видях там, където косите на Ушуар докоснаха пясъка, сребристото цвете, измислено от него. Сърцето ми избухна безшумно и аз се пръснах на хиляди ярки акорди, които се завъртяха в басовия поток на странната ми импровизирана песен…

Когато падението бъде признато за движение,
полетът става безсмислен.
Но без полети няма падения.
Сложен е техният смисъл –
вечен баланс между двете стихии,
препълнени с гибел.
Не започва ли именно с падане
първото наше познание?
Летящият край скалите успява ли
да разкаже някому Видяното?
И може ли да се разкаже невъзможното?
На слепия за Слънцето.
На глухия за Бах.
На страхливеца за Битката.
Нищо по-страшно не може да има
от сполетялото ненадейно съзнание,
че възприеманото за живот
е вегетация без познание.
А възприеманото за цел са трохи от трапезата
на пътниците, спрели за миг
в закътания овраг,
наричан до този момент Свят.

Светове… Светове… Светове…

Малки, блестящи затворени сфери,
с които Времето разиграва
безподобни билярдни етюди
върху мекото сукно на Вселената.
Докато се пръснат във вакуума
с ослепителните искри на Разума.

А какво е Разумът?

Старостта на Вселената?
Или нейното раждане?
Предсмъртната или първата болка?

Едно и едно е не винаги две.

Едно и едно е
– едно или три,
– безкрайност и нищо,
– борба или изповед,
– любов или злоба.
Едно и едно е дори безразличие.
Без полети няма падения.
Сложен е техният смисъл.

Изчаках да угаснат последните трептения на струните, сложих вибраената на тревата и бавно, много спокойно изгубих съзнание.

Ще оставя кристалофона си тук.

Със себе си ще взема само копие от записа. Искам, когато се върна, да не бъда повече чужд, защото във всеки от тях аз видях Ушуар, но в мен те още не могат да го видят. Фиорин все повече навлиза в мен; вече знам как да се разтворя. Може би затова го напускам – искам да зная мога ли да поема вселената. Моят разбит звездолет е обрасъл с трева и лиани. Животът тук е активен.

Музика? Може би Ушуар е намерил звънящи камъни? Снощи го сънувах как танцува и разказва. Под прозореца ми растат сребристи ушуари. Изтеглям един от земята – в тичинките му трептят искрите на Ушуар. Оставям цветето и то мигновено се вкопчва с корени в почвата, сякаш никога не я е напускало.

Спасителите вече са близо – пеленгаторът ми улавя все по-силни сигнали. Дъщерята на Ушуар ме гледа с очите на баща си. Бих искал да дойде с мен; дали ще дойде? Косите ù са меки като трева, в която потъват корените на моите пръсти.

– Затвори очи – казва ми тя. – Затвори очи…

Трудно е да бъдеш дог