Пентаграм

– И къде е загадката? Един ярък и талантлив човек се е оказал изолиран от обществото и е продължил диалога си с него чрез средствата на изкуството. Както е казала някога Емили Дикинсън: „Това е писмото ми до света, който не ми е писал…“.

– Да, но има една подробност, която не съобщихме на никого, и искаме ти да ни посъветваш какво да правим с нея в бъдеще.

– Каква е тя?

– Самотният астронавт, кацнал на тази планета, е бил погълнат от местен хищник още на третия ден след пристигането си.

– ???

– Хищникът е от рода метаморфни симбионти, много примитивен, но с огромни адаптационни граници. Поглъща тялото на жертвата си, като слива нервните системи, но доминантен остава по-развитият мозък. Тъй като на планетата няма разумни същества, симбионтът не е имал готова програма да се справи с положението и доминираща в нововъзникналия симбиоз е станала личността на космонавта. Как се е чувствал, когато е дошъл в съзнание и е видял тялото си… можем само да гадаем, но е живял и творил като Човек през останалите сто години. Не ни е дочакал само с няколко дена. Намерихме останките му в леглото… И ни е завещал всичко това! – Лино направи обгръщащо движение с ръка и конекторът на пръста му хвърли мигновен танцуващ блясък по стъклопластиките.

Гордий дълго разглежда изящната малка пластика с надпис „Голата истина“. Тя представляваше прекрасно тяло на момиче от чист планински кристал, което току-що бе пресякло парче груб гранит, така че зад него оставаше идеално изрязан профил, а късчета от гранита, пронизан от кристалното тяло, продължаваха да витаят встрани, поддържани от невидимо поле. После горчиво се засмя.

– Преди няколко години като изкуствовед правих историческо изследване върху митологичните представи на древните от 20-и век за космическото разселение… и се нагледах на плоски двуизмерни филмчета за чуждопланетни чудовища, които разкъсват нещастни космонавти. Добре, че тази история не може да попадне в техните ръце – каква месарска фантасмагория щяха да скалъпят, не ми се ще и да помисля…

– Ако не бяхме разбрали, че човекът не е неговото тяло, едва ли днес щяхме да изпълзим от тресавището на самоунищожението и да разговаряме сега тук…

– Остави това, ами пусни пак последната му симфония, искам да я слушам, докато мисля… как по най-добрия начин да върнем този Човек на Човечеството…

Война и мир

Смешно време, смешни игри. Помниш ли, когато слънцето изгряваше от запад и ние не говорехме за любов, защото не ни беше до това. Играехме смешна игра, в която без колебание се разменят животи, съдбите на света, залагахме вярата в себе си и в другите? Беше ни весело, безгрижно и същевременно страшно сериозно. Така прекарват времето си само малките деца и безнадеждно израсналите възрастни. Играехме и се унасяхме, забравяйки, че това е само игра, само игра.

Отдавна сме свикнали, че всички около нас играят игри. Днес съм мениджър на фирма, утре играя на държавен началник, вдругиден съм хакер. Момченцата започват да играят на война. Момиченцата на любов. И не е ясно кое е по-опасно. Защото едното стимулира другото и момиченцата играят на любов с момченцата, които не престават да играят на война, и те убиват още по-усърдно, за което са обичани още повече…

Тук медийният лист бе угаснал и никой никога нямаше да научи как е продължил писмото си мъртвият войник. Намери този лист, стиснат в ръка, също така откъсната от тялото, както текстът беше откъснат от смисъла на цялото писмо.

Постави го внимателно върху нощното шкафче и дълго гледа спящата Лоана – вслушваше се в крехкото ù дишане, взираше се в миниатюрните капчици пот под долната ù устна. Как бе намерил тази къща в непрогледната гъста мъгла? Как беше приет от това момиче, с което никога не се бяха виждали, но час по-късно бяха еднакво убедени, че са родени един за друг? Как се бе случило нямаше значение, бе станало естествено като дишането, естествено като пролетния дъжд, есенния листопад, зимния сняг, като лятната жега. И не беше банално, бе уникално като всичко във вселената, което се случва един-единствен път и не съществува начин да бъде повторено…