Пентаграм

А само денонощие преди това над него се беше надвесил като канара ротмистър Чарга: „Слушай, скапан журналистически гъз – ръмжеше той, – не ми пука, че като са те пратили да отразяваш фронтовите събития, са ти натъпкали търбуха и вените с предпазни наноцити. Цивилните отрепки могат да програмират идентификация само за оръжията, които са им известни. А противникът непрекъснато въвежда нови оръжейни системи, които твоите наноцити не са и помирисвали. Напоследък – в гласа му се промъкна нещо като загриженост – се говори за някакви две нови чудесии, „Небесна война“ и „Абсолютен мир“, не знаем дори дали са разрушителни, или психотронни. Никой не е доживял да разкаже… Не знаем какви са признаците на активирания боеприпас и въобще…“

Опозна първото оръжие само няколко часа след началото на сражението. Притичваше успешно между окопите – снарядите с изкуствен интелект се взривяваха на безопасно разстояние. И двете воюващи страни печелеха луди пари от фронтовите шоуспектакли и се съобразяваха с конвенцията за опазване на журналистите оператори, които носеха на главата си сферорамния видеозон и записваха всичко в заобикалящата ги полусфера.

Смяташе да претърчи до една малка скала, която можеше както да го предпазва от слепи шрапнели, така и да бъде опора за по-висока гледна точка. Но успя да направи само три крачки. „Луу-уп“ – глухо въздъхна пространството наоколо. По нищо не приличаше на взрив и това отначало не му направи никакво впечатление.

После всичко се промени. Появи се ЗНАНИЕ – то го хвърли върху земята и вкопчи пръстите му в най-жилавите бурени, които можеха да напипат. ЗНАНИЕТО беше абсолютно и безкоментарно – гравитацията е само една измама, всъщност той е закрепен върху това тревисто поле като хлебарка върху таван, а под беззащитния му гръб се простира бездната на километри атмосфера, след която започва още по-враждебната бездна на озъбените звезди. Чу пронизителен звук, подобен на свинско квичене, възкачен на най-ужасната си нота.

Трябваше му време да осъзнае, че този звук излиза от сгърченото му гърло. Знаеше, че не е голям смелчага и много пъти бе изпитвал страх, но не можеше да си представи, че такъв страх е възможен. Целият свят беше изчезнал, обезсмислени бяха всичките му тревоги, останала бе само мисъл-представата „Падам!“ и от нейната ужасна реализация го деляха единствено тези жилави бурени, в които бе оплел краката и вкопчил ръцете си. Но те не издържаха вече тежестта на тялото му. Усещаше как бавно и неумолимо се изплъзват от пръстите му – много бавно, практически невидимо, но рано или късно щеше да стане, нали?!?

Някъде дълбоко в ума му остатъците от разум се опитваха да надвикат паниката, но техните безпомощни убеждавания, че всичко това само му се струва, че той всъщност се е проснал върху фронтовото поле и без никаква видима причина квичи като заклано прасе и скубе с пръсти тревата, нямаха никакво значение, нямаше кой да ги чуе. Най-накрая мозъкът му не издържа на конфликта между представи и реалност и го потопи в блажено безсъзнание.

Това изглежда го беше спасило. Внимателно се изправи на крака, готови всеки момент да го върнат към спасителната земя, и бавно се огледа наоколо. Чувствата му бяха напълно изстискани и равнодушно плъзна поглед по разхвърляните части от войнишки тела. Единственото, което привлече вниманието му, бе самотната ръка, откъсната от лакътя, която в дланта си стискаше повреден медиен лист, където по половината страница слабо светеха думи. Това беше нещо, нарушаващо реда на нещата. Разкъсаните тела бяха в реда на нещата. Светещите думи – не. С педантичността на автомат внимателно изтръгна листа от сгърчените пръсти и го прибра в джоба си. В мозъка му като че ли блуждаеха само физиологичните команди, с които управляваше краката си да крачат и очите да виждат. Колко време и защо бе прекарал така не би могъл да каже. Пейзажът наоколо за изпразнения му мозък имаше съвсем нов смисъл – набор от предмети и неща, които могат да са или да не са заплаха. Затова когато погледът му се спря в гъстата стена от мъгла между два хълма, той я възприе като уютна пазва, скрита от очите на врага, място, където нещата, щом не са видими – не са и съществуващи.

Вървя из мъглата все така неопределено дълго. Нямаше пространство, нямаше и време. Когато видя пред себе си осветен отвътре прозорец, възприе това и като край, и като начало. Намери вратата. Почука. Отвори му Тя. Назова се Лоана. Как и защо на фронтовата линия съществуват тази къща и това момиче? Нямаше такива въпроси, те бяха от някаква друга вселена. Тя го покани вътре. Почисти контузиите му. Пиха зелен чай. Стаята наоколо съществуваше като цитат от друг свят. И разговорът им, и сближаването им също бяха цитати от друга реалност, да не говорим за невероятния миг, когато усетиха телата си впити едно в друго.