Пентаграм

– Толкова, толкова… гладък и къдрав едновременно, във вашия беден език няма такива думи… особено когато се опитваше да построиш онази фрактална логическа структура от предикати… нали не ми се сърдиш, че без разрешение те погалих тогава?

– Какво си… кога?

Изведнъж разбрах за какво говори.

Беше късно след три часа. Бях изградил онзи логически фрактал само и единствено от словесни абстракции, и то върху ръкопис, а не на белия екран на компютъра, който празно светеше пред мен. И нещо ми се изплъзваше, не можех да постигна образа на връзките му. Безплодно се напрягах и надигащото се главоболие ми подсказваше ужасния миг, когато щях да зарежа работата недовършена и всичко щеше да потъне в мъчителния спомен за изтървания шанс. В този момент усетих нещо като пъргав вятър, който се промъква между ръждясалите гънки на мозъка ми, точно така си го представих, този светъл вятър се втурва между тях, измита листопада от стари мисли, бивши дразнения, глухи дребнавости, завърта ги във вихрена спирала и докато те префучават през стегнатите контури на фрактала, го виждам целия – кристален и уникален, сложен и прост едновременно, истински като същност, която не е декорирана с никакви видимости. Неземно удоволствие беше. В този момент си мислех, че никога няма да забравя това усещане, а ето на, бях го забравил.

– В този момент – продължи мислите ми съществото, – когато вятърът на моето умствено движение те погали, ти все едно че погледна в очите ми и видя душата ми или поне тази част, която ти е достъпна. За някакъв много малък миг ние имахме нещо общо, бяхме души, пулсиращи в резонанс. В този момент реших, че искам да ти предложа да ми бъдеш домашен приятел…

Преглътнах. В душата ми кънтяха отгласи на някакви страсти, говорещи за гордост и достойнство, но на друго ниво напълно разбирах, че това са страсти от друга опера. Смисълът на ставащото беше далече отвъд тези неща.

– Да – казах мълчаливо, – погали ме пак.

Сто години самота

Тази тиха и неизразимо всеобхватна музика…

Тя приижда на високи и бавни вълни, обтича хълмовете на мисълта ти, удря се… не, като огромна топла длан натиска стената на сивотата в теб и я пропуква – прави в нея чудото на вертикална като бръчка цепнатина, плавно я разширява, докато оттам плисне светлина.

Отвъд е друг паралелен свят, заселен със своя светлина от свое Слънце. То втурва ярките си изумрудени струи, подобни на водопади от трева, към теб. То пръсва яркото си убеждение по сивите каменни люспи на околния свят и го обагря.

А високата бавна река продължава нататък – към следващия край на света… отново стена, отново пропукване. Вертикална струя светъл пурпур – защото слънцето там е изтъкано от вени с гореща кръв… и отново хоризонт… и отново стена.

Изгубваш представа за причина и следствие – погледът пропада все по-навътре и по-навътре. Летиш през анфилада от светове, всеки от които облива другите с кръвта на убеждението си.

Музиката отплува на бавни и високи приливни вълни, докосвайки всеки предмет в пещерата, и сякаш коронарен разряд засия от всеки остър ръб на апаратурата, дисплеите, картините, скулптурите, дърворезбите, стъклопластиките, резонира в огледалните отражения на цялото това образно изобилие, създадено от един-единствен човек. Човек ли наистина?

Гордий преглътна топката в гърлото си и размърда пресъхнали устни, колкото да наруши тишината:

– И казваш, кога е станало това?

– Звездолетът му е кацнал на тази планета преди сто земни години. Изпратил сигнал за помощ, кремирал телата на екипажа си, оставало му е само да чака фантастичното спасение или да умре. Според мен е избрал третия път – да приближава човечеството към себе си чрез творчество. Трилогията му от романи вече е планирана за издаване на Земята. Изложбата от картините и скулптурите му ще обикалят най-големите картинни галерии, а изображенията им вече се множат в интерпланетарната мрежа…