Пентаграм

– Затова нека отложим нашия разговор за утре, Ушуар. За мен светът вече е нов и още не мога да ти разкажа за своя поглед върху него…

– Жалко – каза Ушуар. – Тогава ще трябва да говориш с други. Жалко, че аз няма да знам.

Учудено го погледнах, но той скочи във водата, гмурна се и излезе на брега с яркото подводно цвете „канда“. Дъгоцветните му преливания ме хипнотизираха и аз протегнах ръка към него. Но пръстите ми трепереха, цветето се изплъзна и скочи във водата. Проследих го с поглед и забравих за думите на Ушуар.

Спомних си за тях вечерта край огъня. Ушуар не дойде и аз попитах защо не е дошъл…

Прибрах се на разсъмване. В стъпалата ми болезнено горяха изминатите километри. Въздухът мъчително проникваше в стегнатото гърло, за да освежи кръвта. И всичко се разливаше зад завесата от сълзи.

Ушуар беше буден (а и беше ли му нужен повече сънят?). Рисуваше (това ли намери да правиш, Ушуаре?) и тихичко нещо напяваше (какво друго бих могъл да очаквам от него?).

– Ушуар…

Не отговори, вероятно не ме чу, но мълчанието подчерта дълбочината, изведнъж образувала се между нас.

Бяхме по-далеч, отколкото нашите светове помежду си.

– Ушуаре… – задавих се.

– Отново не те разбирам – каза Ушуар, без да се обръща. – Аз все още съм тук и ти знаеш моето бъдеще. Защо те измъчва неизбежността?

Не отговорих. Той се обърна, погледна ме през мъгливата завеса в моите очи и стана сериозен.

– Прости ми. Може би беше жестоко за теб. Аз те разбирам, но исках да те позная още по-дълбоко. Сега те видях разтворен навън. Моите думи те разтвориха напълно. Може би ще кажеш, че това едва ли ми е нужно? Повърхността ще е права, но дълбочината ще крие истинността – нужно ми е на мен, нужно е и за теб. Погледни…

Пристъпих напред и през рамото му погледнах рисунката. За пръв път виждах такова цвете. Може би не съществуваше, но силно поисках то да съществува.

– Измислих го тази нощ – каза Ушуар. – Сега не мога да повярвам, че съм го създал и че то ще съществува. Струва ми се, че то е било винаги, откакто живее Фиорин. Защо се измъчваш? Нали Фиорин остава?

– Все пак не всичко разбираш, Ушуар. Мъча се да погледна с твоите очи и не мога. Вината ми си остава вина. Каква част от живота си ти даде на мен? Почти целия, нали? И сега аз ще знам; винаги…

Отпуснах се върху мекия под. Не исках да плача (колко странно ми звучи сега!). Затворих очи, но сълзите не забелязаха клепачите. Помъчих се да ги преглътна, но стегнатото гърло не пропускаше нищо освен тежкото ми дишане.

– Разбирам те – тихо заговори Ушуар. – А ти още не си разбрал нас. Те са ти казали вечерта край огъня, нали? Мъчили са се да ти обяснят, но ти не си разбрал. Напуснал си ги и цяла нощ си бродил из равнината, а в теб е било празно и глухо. За тях това е била една от твоите странности и тук отчасти имам вина – не им бях обяснил как виждаш света и живота ти. Но тогава не предполагах какво ще стане. Разбрах го едва вчера и колко време имах, за да ги подготвя? Съжалявам, сега ще трябва да повториш етапите на разбирането. Ще стане по-бързо, все пак много нещо се е променило в очите ти. Ех, пак с различни думи обличаме едно и също. Нима на Земята твоят живот е принадлежал само на теб? Е, това е същото, може би и повече…

Говореше спокойно и уверено, постепенно успокои и мен. Не го прекъсвах. Исках да си почина. Знаех, че спокойствието ще изчезне, щом напусна дома на Ушуар, и задържах всяка негова секунда.

– Може ли да остана при теб? – попитах.

– Остани…

Той се доближи до мен.

– Погледни ме! Знам, че не обичаш това, но трябва да заспиш. Погледни ме!

Погледнах.

– Спи! – заповяда Ушуар и аз заспах.

Ушуар известно време стоя и ме гледа, после се обърна и отвори вратата. Вятърът зашумоля в брадата му и той му се усмихна приятелски. Забързаният въздух също се засмя и отлетя нанякъде по своите работи.

Когато се събудих, Ушуар продължаваше да стои до вратата. Не знаех, че е стоял през цялото време. А може и да не беше стоял. Просто така го видях сега, когато разказвам на кристалофона си тази история. Почувства погледа ми и се обърна с познатите електрически искри в очите си.

– Ще тръгваме ли? Имаме малко време, искам да стигнем до езерото. Или може би…

– Идвам – казах аз.

Слънцето вече беше бяло. Животът шумолеше с хилядите си гласове, резките викове на гущерчета за миг прорязваха бръмченето на птиците; някъде далеч в течащата река мълчеше пееща риба.

– Погледни – рече Ушуар. – Това е частица от най-сложния океан, защото в него присъства любовта. Това, което в първите океани е било сливане и разпадане, тук достига до живот и до смърт – на пръв поглед същото, но колко повече дава на света! Крачка напред – и достигаш до по-сложните понятия, които нямат название, но вече ги чувстваш. В любовта ти познаваш онова, което е било преди нея, и смътно чувстваш онова, което ще я последва в новия океан – а какъв ще бъде той? Още много неща трябва да разбереш. И за смъртта… Защо се отвращаваш от неизбежното, защо леката тъга превръщаш в страдание? Нима не можеш и смъртта да превърнеш в съзидание, силно като любовта?