Пентаграм

Той млъкна. Пред вътрешния му взор израстваха, напластяваха формите си една връз друга изумителните Егранахови скулптури. Най-често ги беше виждал по върховете на самотни хълмове – многозначни, оживяващи при най-малкото движение на главата, при всяка крачка напред или встрани, неизменно вълнуващи всеки, който дори и случайно ги погледне. Ден Сир се усмихна – виж ти, не се е вкаменила още душата ми, щом се вълнувам даже при спомена за часовете, прекарани пред изваянията на Егранах.

– Що за сила… – бавно повтори Егранах. – Тази същата, Ден Сир. Тази същата тъга по „другото“, по следващото, както аз го наричам, състояние на нещата. Тя се мяташе в мен, гореше ме отвътре и аз се нахвърлях върху самотните скали, изкъртвах от лицата им излишните гримаси и те ме поглеждаха все по-ясно, разкриваха се като книги, в тях вече можеше да се чете, но за мен това бе малко. Така беше, ловецо Ден Сир.

– Ти знаеш дори, че съм от ловците.

– Какво да се прави, зная. Каза ми Норчар.

– Кой? – потресен извика Ден Сир.

– Норчар. И не се хващай за ножа. Не съм станал съюзник на твоя враг само защото съм бил редом с него на балкона на белия дворец, когато те водеха през Деерлин.

Скулпторът го гледаше със спокоен и леко насмешлив поглед. Смутеният Ден Сир свали ръка от дръжката на ножа и се засмя.

– Ето значи откъде си ме виждал. А и остри очи имаш. Как въобще попадна при Норчар? Също попътен вятър ли…

– Случаен. Норчар отнякъде е узнал, че пътувам край Деерлин и изпрати насреща ми цяла делегация. Бях уморен от дългия път и приех поканата, нощите в тези времена бяха опасни. Оказа се, че на Норчар му били нужни скулптури за новия храм и той ми предложи висока цена.

– Прие ли?

– Разбира се, не.

– Ти си отказал на Норчар и си жив?!

– Аз съм Егранах – с равен глас отсече скулпторът.

– Добре, да оставим това – бързо каза Ден Сир. – Беше започнал да разказваш за Кристалната книга…

Егранах отново седна до Ден Сир.

– Талиешом Сибоонай Фимоязоло’кай – отчетливо произнесе той. – Ти знаеш ли точния превод на това название?

– Река, съединяваща времената на всички…

– Не, това е силтамският превод, много приблизителен. Те са се опитали да изтълкуват понятията ЗОЛО и КАЙ, но не са успели. Ето точния превод: „Извор на реката, съединяваща ЗОЛО и КАЙ“.

Ден Сир го погледна с недоумение.

– ЗОЛО – това е нашият свят и нашето време – поясни Егранах.

– А какво означава „КАЙ“?

– Ето тук вече… Тука думи в нашите езици не просто не достигат, те просто отсъстват. Може да се каже така: КАЙ е всичко.

– Какво… „всичко“?

– Ето, виждаш ли? Да се каже „всичко“ значи да не се каже нищо.

Егранах направи широк жест, като че обхвана всичко наоколо – беседката, дърветата, хоризонта с догарящ залез – в своя символичен знак.

– Целият наш свят и всичко зад неговите предели се явява частица от Кай. Кай съдържа всички възможни светове.

– В езика на жителите от Небесния лес има понятие за това…

– Вселена? Имало го е и при деинорите. Но Кай е по-широко. Вселената е безкрайна, но се поддава на измерване. Кай е наистина безмерен. Той съдържа в себе си всички вселени и всички времена, като едновременно с това е така материален, както и достъпният ни свят. Ако ти би могъл да живееш в Кай, всички вселени и всички времена биха били достъпни за твоите сетива.

– Ти ме плашиш, Егранах.

– Наистина? С какво?

– Ами… ако правилно те разбирам… Кай с нещо прилича на божественото обиталище от свещените книги.

– И теб те плаши това сходство?

– Никога не съм се нуждаел от богове!

– И за теб е непоносима мисълта, че някъде съществува висша сила, която върховоди съдбата ти? Разбирам. И мен ме бяха обзели подобни страхове, когато за първи път се задълбочих в Кристалната книга. След това ми стана смешно. Представих си бога – тази жалка измислица на жреците, призвана да подреди безграмотните ни представи за света, – представих си бога в Кай. Знаеш ли колко жалък би изглеждал сред безчислените светове, всеки от които прилича само на себе си, всеки от които предлага ново знание, неподозирано до този момент? Нещастните ни богове с такъв непосилен труд са създавали нашия свят, а в Кай ти би могъл да твориш светове, хиляди пъти по-сложни от този. Нима би пожелал да се посветиш на този мъничък свят, един от многото, да бъдеш негова висша сила? Не ми се вярва, Ден Сир!

Егранах млъкна, застина в мига на прекъснатото слово, с разперени ръце, сякаш наистина обгръщаше вселените на Кай. Ловецът мълчаливо го гледаше. Тръпки пълзяха към гърлото му. Никога не си беше представял, че мъж, а не жена, може да бъде така красив.

Да твориш светове…

Да твориш своята мечта…

– И деинорите са намерили път към… Кай?

– Намерили са. Заминали са. Отплували са по реката, съединяваща Золо и Кай.

– Оттук?!

Егранах премълча, отговорът беше ясен. Ден Сир погледна нагоре. На фона на небето все още се открояваше с по-плътната си чернота пръстенът, увенчал колоните. Извор на Реката…

– И какво е станало с тях?