Пентаграм

Скулпторът Егранах!

Ден Сир усети прилив на огън и студ. Притисна гръб до колоната, нейната твърдост и прохлада успокояваха. От вълнение гласът му изцеди нещо като хрипкав шепот:

– Ето… Това се казва неочаквана среща! Аз винаги много силно съм искал да се срещна с теб, Егранах. Докато загубих надежда… Какъв вятър те е довял тук?

– Попътен – усмихна се скулпторът. Усмивката му беше като мълния по каменносиво небе.

– Така… значи и ти си се стремял към това място? И знаеш какво трябва да се случи тук и сега?

Егранах кимна.

– Какво е то?! – ловецът чак се надигна от вълнение. Скулпторът с любопитство го погледна.

– А нима ти не знаеш?

– Точно, не.

– Тогава ще ми се наложи да обяснявам дълго… За деинорите въобще чувал ли си?

– И още как. Изчел съм всичко, което има в деерлинската библиотека. Малко е това, знам, и то все преразкази… Та нали е тъмен езикът на деинорите, не можеш го прочете. А, още… в Небесния лес ми показаха тунелите…

– Да, виждал съм ги. И това ли е?

– Това е. Е, разбира се, бях и в храма Силтам, където тези глупаци от северната секта се молят на деинорите като на богове.

– Е, да. – Егранах отново се усмихна. – Глупост не им липсва. От тях ли узна за това място? И сигурно никой не ти обясни нещо точно?

– Те просто не знаят. А ти сигурно си узнал, откъде?

– Да си чувал за Кристалната книга.

– Но тя не съществува!

Отново по лицето на Егранах прелетя неговата странна усмивка, предводителка на цяла гама от тънки и непонятни изражения.

– Съществува, Ден Сир. Аз я четох. Свърши ми работа умението да усещам всички знаци. Аз постигнах езика на деинорите…

Странни неща ставаха с Ден Сир. Отново дойде усещането за съновидение. Та само в съня се случва до желаното да стигаш лесно, всяка крачка – победа, всеки въпрос – отговор. Мечтаеше да срещнеш Егранах – и не просто го срещна, той дойде с отговорите на тайни, които те терзаят цял живот… Изглеждаше, че само една стъпка е останала до мечтата за другото, несъществуващото, прекрасното…

Ден Сир дълбоко въздъхна, погледна Егранах и виновно се усмихна: не го ли е обидил с мълчанието си? Но скулпторът сам мълчеше, потънал в свои мисли, които се мяркаха върху красивото му лице, както отблясъците на огън върху околните скали.

– Егранах!

– Да?

– Все пак, откъде ме познаваш?

– Видях, когато те водеха окован през Деерлин.

– Та това беше преди шест години! Как можа да ме познаеш, аз не приличах на човек. С копия ме заставяха да вървя и аз вървях, без нищо да виждам – кръв заливаше очите ми… Желаех само да ме оставят да легна и да умра. Двата ми крака бяха счупени… а прекосих целия град… Сам не зная как.

Той обхвана лицето си в длани, под пръстите му оживя старата болка на белезите. После спусна ръце и тръсна глава.

– Добре, стига за това. А по-нататък, Егранах, какво има в Kристалната книга? Вярно ли е, че там са всички истини на деинорите?

Сякаш не чул въпроса, Егранах се надигна и впери поглед в преполовеното от хоризонта слънце. Залезът пламтеше, разбъркал безтегловни слоеве разноцветни сияния към зенита, където вече просветляваше дискът на Зун – първата луна, луната на мъжкото начало. Скулпторът се бе прислонил до колоната и стройният му, тъмен силует се впечатваше във фона на залезното небе като част от огромното черно съоръжение. Без да се обръща, той попита:

– Защо така силно си искал да се срещнеш с мен, Ден Сир?

Ловецът се смути. Бяха изчезнали някъде всички точни думи. Помълча, събра мислите си и заговори:

– Аз… исках да те опозная. Ние… когато бяха живи моите приятели и можех просто, без болка, да кажа „ние“ – много обичахме твоите скулптури, Егранах. Разбира се, няма човек, който да не ги обича, от селяните до господарите… Ти знаеш това. Но за нас те значеха много повече, Егранах, те бяха откровение, тези символи, които ни помагаха да се разберем един друг, ако не достигат думи или в думите не достигат истини…

Егранах го гледаше с любопитство.

– И какво намирахте в тях, Ден Сир?

– Движение! Това същото движение, което усещаме в себе си, но предадено с невиждана яснота, получи се така, че любовта към твоето изкуство ни събра заедно. В основата беше желанието… как да го кажа… с една дума всеки от нас искаше всичко да стане друго – по-добро, по-съвършено, по-справедливо. То като че ли всеки човек поотделно иска това, а светът, кой знае защо, става все по-грозен…

И тогава се роди тази всъщност простичка мисъл: „така било е“ съвсем не означава „така ще бъде“. И ти без да присъстваш между нас, със своите творения вече потвърждаваше, убеждаваше: има движение към ново състояние на нещата, има! Ние се учехме да виждаме с други очи, да виждаме не само днешното, но и възможности за промените му. Затова се стремях към тебе, исках да зная как е възможно такова съвършенство да е създадено от човешка ръка…