Пентаграм

Изпращаха го с неодобрителни погледи, но никой не го спря. Може би защото това място не бе нито свещено, нито неприкосновено, просто беше прието да се правят, че не съществува. А може би просто се страхуваха от Ден Сир – легендата за деянията му бе стигнала и до тези места. Никой не би могъл да забрави за Деерлинския бунт, но кой би приел легендарния победител като прост ловец в своите гори? Нито се бори за власт, нито трупа богатства – див, нелеп човек. Пееха се песни как с един удар обезглави Норчар Страшни, Норчар Мъртви, но не дойде ли веднага на трона хилавото му синче?

„Всичко помнят хората – мислеше ловецът. – Всичко… Забравя ли се нещо като Деерлинския бунт? Аз за тях вече не съм човек, а… Сам даже не знам какво – бог или демон?“

Тъжни мисли… Рухна времето, когато се гордееше със славата си – започна да забелязва, че тя плаши хората. Смутител на спокойствието, предизвиква божия гняв… Много по-късно научи, че самият Норчар се е погрижил за тази слава, разпръснал я е далеч зад границите на деерлинските земи, там, където свършва царствената му власт и започва безсилието да залови живия Ден Сир.

„Хитра подлост, подла хитрост… Добре го измисли, о, Норчар Мъртви. Не с оръжие ме довърши, а със слава! Аз те прострях с един удар, а ти разтегли отмъщението си за дълги години. Само месец след бунта те достигна моето оръжие, място на трона за синчето ти освободих, но славата, черната слава, която съчини за мен, не ме оставя вече години…“

Ето, той е тук, на пътя на деинорите, а кой е с него? Само сянката му – накуцваща като стопанина си. Разбира се, не може да се каже, че никой не те разбра. Приятно беше да разговаряш с мъдреците от Небесния лес, нали? Но кой мъдрец ще се съгласи да напусне обителта на своята мъдрост? Да бяха тук Зурон, Хок-Хок, Круд-Ветрояд… няма ги отдавна, отпътуваха в своето Неизвестно спокойствие приятелите. Шест години изтекоха като сълзи от онзи страшен миг, когато Деерлинският бунт се задави в собствената си кръв. А Ден Сир не преставаше да се проклина, че допусна тази отчаяна, предварително обречена битка, че прие да бъде предводител на тези безупречни мъже, че лежа, макар и оглушен от ядро на катапулта, онези страшни седем часа, докато приятелите му – островче от разбягалата се селяшка армия – са го отбранявали в плътен кръг… докато потънат в Неизвестното спокойствие… Ден Сир смяташе света за безбожен – но винаги при спомена за тях искаше да вярва, че не са изчезнали съвсем.

Понякога съжаляваше, че оживя. А бягаше тогава, въпреки че на човек не беше подобен. И носеше тялото си, макар превърнато в една-единствена рана. И сам допълзя до Небесния лес, докато се заемат с него местните мъдреци. Да му излекуват раните, наместят ставите, сраснат костите – е, наистина десният му крак така и зарасна накриво… Там за пръв път видя тунелите на деинорите, издълбани в скалите. На пръв поглед – полза никаква, но влезеш ли до средата – изведнъж всичко видимо в отсрещния отвор се приближава с необикновена отчетливост. Явни стават лицата на хора, намиращи се на много дни път оттук, виден е даже невъобразимо далечният Деерлин.

Като че ли добре се живееше в Небесния лес. Защо трябваше да го напуска? И години да броди от страна на страна и да плаши всички със своята слава?

Той крачеше, навел глава, потопен в тягостни спомени. Но усети, че нещо наоколо се е изменило, като че ли пространството е вече по-широко, въздухът – някак напрегнат, зареден с невидима сила. Ден Сир вдигна глава, спъна се на равното и застина. Беше стигнал.

Пътят свършваше с кръгла площадка, увенчана от нещо, което напомняше каменните беседки от крайбрежието на Малкия юг. Само размерите… Осем колони с дълбок черен цвят, съединени горе в такъв черен пръстен, се възвисяваха на височина над десет човешки ръста. Стояха на ниска, широка, кръгла основа. Ето как изглеждало мястото, наречено от деинорите:

ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО КАЙ

В храма Силтам под йероглифите на това название беше изсечен и техният превод на деерлински: „Река, съединяваща времената на всички светове“. Ден Сир се изкачи по трите стъпала до „беседката“. Подножието бе пресечено от дъгообразна ивица йероглифи. Ловецът позна някои от тях, но откъснати от целостта на древния текст, те звучаха самотно и безсмислено. Вече три хилядолетия тези знаци съобщаваха неизвестно какво неизвестно кому. Странна мисъл се мярна в главата на Ден Сир. Не приличат ли тези знаци на него самия, също така загубил живия си смисъл в невъзвратимото минало? Той въздъхна, седна и плъзна пръсти по гладката вдлъбнатина на единия от йероглифите. Изглеждаше, че те не са изсечени, а изгорени в странното черно вещество, нито камък, нито метал. Едва сега той забеляза, че никъде, нито в подножието, нито по самата площадка, няма и следа от прах. Като че ли някой поддържа тази чистота…

Много неща са умеели деинорите.