Пентаграм

Та именно от Зурон той за първи път узна за деинорите. Самият Зурон тези древни текстове, дори не текстове, а подобни на мътно стъкло преразкази, някак си не го интересуваха. Но за Ден Сир това, което едва си пробиваше път през завесата на иносказанията, преобръщаше всички представи за света и човека. И той започна да се рови, да изтръгва най-малките намеци, да се опитва да освети онова, което преди три хиляди години е потънало неизвестно къде, даже не в мрака, просто неизвестно къде…

И за неопитното око беше видно колко се боят преразказвачите от удивителната, плашеща и привличаща истина, която се прокрадва в легендите за деинорите. А в тези смътни текстове Ден Сир усети родство със същата онази мечта, която го тревожеше и заставяше да живее. И още, тези сказания раждаха в него непонятно усещане за преодоляно време – време, не минало, а идващо.

Кой знае колко години биха минали незабелязано… Но през прашната вечност на библиотечните стени се промъкваше друго време – живо и трескаво. Все по-тревожно ставаше спокойствието на деерлинските земи, пропукваше се то като бент от прогнили дъски. Нещо притискаше този бент, напираше към широкия свят и ето – рухна стената и начело на огромната, въоръжена с каквото попадне и набързо обучена армия, се носи той. Ден Сир…

Плъзна пръсти по белега върху скулата си, след това по другия – през слепоочието, и по мястото на лявата вежда.

„Не лице, а календар, забравиш ли за нещо – белезите помнят! Този – от първия бой, този – от последния, а третия сам Норчар ми го подари – там, в подземията на белия дворец. И се шегуваше: „Това е за тебе, Ден Сир, знак на справедливостта. Мъдър беше ти, Норчар, но дълбините на своята мъдрост не подозираше…“

Ден Сир разчисти сметките си с деерлинския феодал и за тези белези, и за приятелите, и за своята мечта. Разчистени сметки… А стана ли от това по-чист?

Ловецът се изправи и загаси огъня. Усмихна се – в тези спомени премина и днешният лов. Прекрачи през пепелния, още топъл кръг и се запъти назад към ТАЛИЕШОМ СИБООНАЙ ФИМОЯЗОЛО’ КАЙ. Слънцето, тихо слязло на хоризонта, провираше последните си лъчи в полупрозрачните върхове на дърветата. Жалко, няма го тук Хок-Хок, той би нарисувал всичко това и то би оживяло под неговите разноцветни креди. Ако не беше тръгнал старият Хок-Хок след младия, не много умен Ден Сир, ако не бе сменил любимата четка с меч…

– Аа, не! – изруга се Ден Сир. – Стига спомени. Не се живее с живота на мъртвите!

Близко бяха червеният път на деинорите и непонятното черно съоръжение. Издаваше ги същото онова напрежение на въздуха. И още нещо. Ловецът спря и предпазливо надникна между клоните. Не го беше излъгало предчувствието – там имаше някой.

Чужд.

Той седеше, облегнат на колоната, също както Ден Сир преди два часа. Гледаше в далечината, без да вижда нищо, отнесен и непонятно спокоен, не излъчваше опасност, а друго – загадка, дълбочина, тайна. Когато Ден Сир излезе на открито, оня веднага го забеляза, но не промени позата си, само извърна глава и внимателно се вгледа. Едва когато Ден Сир се спря на три крачки от него, непознатият стана.

Известно време те стояха и мълчаливо се гледаха. Невъзможно беше да се определи към кой народ принадлежи този човек – не млад и не стар, красиви черти, тъмнозелени очи върху неподвижното лице – откъде е той? На какъв език да се обърне към него? Или да чака той да заговори пръв? Но ако се съди по всичко, непознатият нямаше намерение да прекъсва мълчанието.

Накрая Ден Сир се спря върху наречието от Малкия юг, известно на всички търговци от континента. Раздразнението в него нарасна до такава степен, че вместо приветствие той рязко подхвърли:

– Как мислиш, още дълго ли ще стоим така?

Непознатият леко се усмихна и отвърна на същото наречие, като произнасяше думите с неестествена правилност:

– За теб не знам. Аз мога и още.

Ден Сир се застави да се усмихне, седна на края на стъпалото и кимна към мястото до себе си. Непознатият последва поканата. Отново се възцари мълчание. Спокойно, но настойчиво, Ден Сир попита:

– Отдалече ли си?

– Да.

Тонът на този кратък отговор ясно показваше нежелание за разговор, но ловецът не се предаде.

– Ти навярно си търговец, щом говориш на този език?

Непознатият внимателно се вгледа в лицето му и изведнъж нещо се измени. Очите му станаха топли, а в гласа му, когато заговори, се появи благожелателност към събеседника. Ден Сир реши, че са го познали. А той никога не беше виждал този човек…

– Аз говоря на всички езици – каза непознатият.

– Завиждам ти. – Ден Сир го погледна с ирония. – Как ти се отдава?

– Какво представлява всеки език? Произнесени на глас знаци, а знаците винаги са ми били подвластни, Ден Сир.

– Какво? Ти ме знаеш?!

– Познах те.

– Не съм те виждал – вдигна вежда Ден Сир.

– Но моите скулптури навярно си виждал.

Скулптури! Скулптури – знаци! Ден Сир усети, че не му стига въздухът.

– Значи ти…

Мъжът кимна и с неуловима бързина обрисува във въздуха символ – изящен, точен, с линии, стремително изчезващи навътре, нагоре, надалеч!… Под всички изваяния на Егранах беше изсечен този знак.