Пентаграм

– Ти какво, Ден Сир? – ловецът трепна и погледна скулптора. – Колебаеш се? Никога не бих помислил…

– И правилно, че не помисляш. Не е колебание това. Не е това колебание.

Егранах разбиращо се усмихна.

„Как всичко разбираш, Егранах. Гледаш през повърхността – и виждаш дълбочината, и няма преграда за твоята мъдрост. През хората виждаш, а самите хора забелязваш ли?“

Той мълчеше неподвижен, само следеше Егранах с поглед. Скулпторът мереше с крачки площадката и в движенията му нямаше спокойствие.

– А твоите скулптури, Егранах? – изведнъж попита ловецът.

– Какво моите скулптури?! Аз отдавна не вая. Това не беше нужният път – тук е необходимият път!

– Нима ваенето пречеше на твоя път?

– Всичко това е вече назад, Ден Сир! – в гласа на ваятеля се прокрадна раздразнение. – Аз вървя по-нататък.

– Значи затова отказа на Норчар.

– Разбира се, затова!

– А как мислиш, защо неумолимият тиранин ти прости отказа? Той никому не е прощавал.

– Вече казах: аз съм Егранах!

– Не е отговор това! Защо?!!

Скулпторът мълчеше, вперил внимателен поглед в Ден Сир.

– Защото не посмя – бавно започна ловецът. – Защото ако те беше убил, щеше да започне метеж, в който щяха да бъдат убити не само простите люде, но и много от аристократите, мъдреците, даже някои от придворните му. Прав ли съм?

– Да допуснем – студено отвърна скулпторът.

– Прав ли съм, или не?

– Прав си!

– Ти си жив чрез любовта на хората, Егранах.

Скулпторът се разсмя с тих изкуствен смях.

– Добре, Ден Сир. Разбирам те прекрасно. Само че не е ли късно да започваме спор? Той е интересен – с удоволствие бих поговорил, но няма време. Разбери – само след няколко минути Реката ще потече. И ще отплуват тези, които навреме слязат от пристана.

Той посочи двойната сянка на пръстена, пълзяща по постамента. Синкавата и пурпурната сенки почти се сливаха с дъгата йероглифи.

– Да, разбира се – промърмори Ден Сир. – За теб, разбира се, спорът е говорене. Един интересен спор…

„А ние? – мислено довърши ловецът. – Интересни ли сме ти ние, човеците? Несъвършени сме – не виждаш сред нас съвършенство, а да го търсиш заедно с нас, не искаш. За тебе всяко колебание има едно име – страх. Ти не се страхуваш – ти си мъдър. И това, което Норчар не посмя да направи – да те отнеме от света, – ще го направиш сам! Добре, ще поспорим, Егранах. Ще дойде време и аз да прекрача в Кай. И то не сам! Кога беше следващото сливане на луните? След осем години? Има време още веднъж да опитам мечтата си!“ Последните думи той каза на глас. Художникът трепна.

– Прощавай, Ден Сир, но има нещо, което не ти казах. Не мислех, че има значение. На нас двамата много ни провървя, че сме тук именно днес. Наистина аз знаех и бързах с всички сили… За последен път ще тече Реката днес, Ден Сир.

– Откъде знаеш? – глухо попита ловецът. Думите на Егранах още не бяха смисъл – беше ги усетил като удар в лицето.

– От Кристалната книга, разбира се. Там е описан законът, по който се отваря Изворът. Той е свързан с нещо отвъд пределите на нашия свят, с какво именно – не разбрах, а и време нямаше да изяснявам. Цикълът е свършил. В Извора повече няма да има вода, Ден Сир…

Бунтовникът мълчеше. Като че ли черните колони се бяха срутили отгоре му. Ако всичко това е за последен път – тогава прав е Егранах, всички колебания имат едно име. Погледна нагоре. Почти се бяха слели Зун и Себенера, луните на мъжкото и на женското начало; осем години мъжът Зун и жената Себенера се догонват, обречени на разлъка от древната легенда…

„Не, прав се оказва Зун Себенера… – спомни си Ден Сир – неизвестното оръжие ни направи равни по сила и мъдрост на духа… освети тъмния хоризонт на времето; разбрахме ние, че не трябва само да чакаме светилото да изгрее, а и сами трябва към него път да търсим!“

Ето, Зун вече обгръща в синкав пръстен пурпурния кръг на Себенера… И пламна нова светлина, меко сияние, което се закълби в средата на черния пръстен. От постамента изчезна сянката, която покриваше дъгата йероглифи. От мъгливото светлинно кълбо надолу падаше широк конус лъчи, които караха постамента да свети с невъзможна, черна светлина! А нагоре… нагоре изтичаше тънък лъч, загубен право в небето. Реката… Изворът.

– Това… Тя ли е?

– Тя… Реката! – също така пресипнало отвърна Егранах.

Почти едновременно отстъпиха назад. Меката светлина измени всичко наоколо неузнаваемо. Ловецът се улови, че напряга слух, но тишината беше пълна, нечовешка и мъртва. Нещо трудно поносимо имаше в това беззвучие на светлината. Изглеждаше, че не е възможно да звънти въздухът, напрегнат до предела на неосезаема твърдост; а ветрецът все така подухваше косите им, само дето не се чуваха шумоленето на гората и виковете на нощните животни. Може би тези звуци гаснеха до границите на сиянието?

– Никога не съм си го представял така – каза Егранах. Ден Сир рязко се обърна към него, художникът също, и те, точно както при първата среща, се загледаха един друг и всеки от тях бе осветен от сиянието на Реката, макар и от различни страни, и отново се опитваха да надникнат един на друг в очите си, но виждаха само чернотата на зениците…