Пентаграм

Две огромни и страшно измъчени очи: това помня от Изаура Нуньес. Настани ме в протрито кресло. Беше разсеяна – съблече палтото си, но не свали воала. Отговаряше кратко, неохотно, но изчерпателно. Да, била свидетелка на смъртта на мъжа си. Държал вкъщи секретни документи. Заварили Диас пред разбития сейф. Жозе се хвърлил към него. Тя останала в коридора и видяла всичко през грапавото стъкло на вратата. Диас ударил Жозе в гърдите и скочил през прозореца. Ударът изглеждал лек, но Жозе паднал, от устата му потекла кръв. Мигновен инфаркт.

Не очаквах да чуя нещо ново. В жената нямаше нищо изкуствено, наистина страдаше. Но аз упорито продължавах да задавам тъпи стандартни въпроси, като я наблюдавах. После ме изпрати до вратата. Опитах се леко да задържа ръката ù, но тя се дръпна.

Да, изтръгна ръката си от моята. Явна нередност! Бях водил подобни разпити. Обикновено ставах обект на сравнение с покойния съпруг, пред който имах неоспоримото преимущество да бъда жив. Те никога не бяха естествени, неволно се стремяха към мен, неволно ме желаеха. Изаура беше естествена. Изпитваше неприязън. Тук имаше огромна нередност. Но тогава аз търсех Диас и още не си задавах странични въпроси.

Колко ми помогнахте, сеньора Нуньес! С нещо ми напомняхте моята Амара. Това обяснява дивата ми реакция, когато научих, че Диас е убил и тази свидетелка, Изаура Нуньес. Понесох се по улиците със сто и петдесет километра в час и кой знае колко полицаи напразно се бяха опитали да запишат номера на моята хонда; излетях на магистралата, а после дълго се носих по някакви странични пътища – без шлем и очила, почти слепешком; вятърът обгаряше очите ми, сълзите изсъхваха в ъгълчетата на клепачите, без да успеят да потекат надолу; не помня колко скока направих с мотора, от тях остана само усещането за полет. Тогава разбрах, наистина разбрах, къде трябва да търся този мръсник.

Диас несъмнено знаеше за мен. Но сега имах преимущество от часове. Бензинът свърши и аз захвърлих хондата в една канавка. Скоро близо до мен кацна полицейски хеликоптер. Пилотът се подчиняваше на заповедите ми. Прелетяхме над града и кацнахме върху покрива на хотел „Бразилия“. Подаде ми найлонов калъф. Автомат със заглушител.

Промъквам се надолу, вече повярвал, че трябва да убия Диас веднага и без разговори. Той е тук, усещам го. № 714, ключът е в бравата. Вадя автомата, намествам пръстите върху хладната дръжка. Човекът с многото въпроси вече не е тук. Отварям безшумно и нахълтвам. Луксозен апартамент, приемната. Открехната врата – кабинет, обилно осветен от прозорец стена. Той е вътре. Приседнал върху облегалката на фотьойла, загледан в близкия корпус на отсрещната сграда. Насочвам дулото, но защо спусъкът е толкова твърд? Диас повдига глава, в погледа му се чете изненада, някакъв въпрос – какъв въпрос? Нещо ужасно не е в ред, но нямам никакво време. Спусъкът бавно потъва, а аз си мисля къде съм виждал тези очи. Не приличат ли на моите? Куршумите потичат лениво, с басов звук, виждам как достигат облегалката на фотьойла. Диас вече лети към прозореца с протегнати ръце, а аз се мъча да го настигна с автомата. Докато ръцете ми вземат завоя, Диас вече е прелетял през взрива на прозореца стена. Фойерверк от стъклени късове се завихря, искри на слънцето, а беглецът е далеч напред, единственият бърз в този застинал свят. Лети към отсрещната стена и се премята, за да я посрещне с крака. Вятърът издува сакото му, изхлузва го през главата, то продължава само. Диас се отблъсва от стената и се понася обратно, десетина метра по-долу. Не съм в състояние да направя друго, освен да гледам как той се появява отново в обратен полет към отсрещния корпус… Няколко оттласвания и пространството от седем етажа е прелетяно, малката фигурка се премята по земята и – да, изправя се, застинала като мен. Но само за секунда, след което колите рязко се понасят, сякаш съживени от магьосник. Тялото ми е свободно, мога да правя каквото си поискам. Единствено празната стая, разхвърляните стъкла и димящият автомат се опитват да ме убедят, че не съм сънувал…

III.