Назад, Родригес, назад! Мисълта ти все се стреми да стигне края, а е рано… Диас се стопи в тълпата, ти излезе замаян на покрива, върна автомата и заповяда да те откарат в първия бар. После се извини и слезе пеш. След петата чашка си каза: Хорхе Родригес, някъде тук има лъжа. И продължи да пиеш. Но не се напи. Пред очите ти се повтаряше едно и също – Диас бавно прелита през стъклото, около тялото му искрят и се премятат кристални късове. Като в стария „Забриски пойнт“: взривът на луксозната вила, бавният полет на хилядите изхвърлени във въздуха вещи… Липсваше само музиката на Пинк Флойд.
През нощта събуди Маркес – лейтенантът бе заспал на бюрото си. Търсенията нямаха успех. Остави ти кафе и излезе. Някъде звъняха телефони. Маркес влизаше намръщен, мълчалив, без да те гледа. За него беше бита карта, но играта продължаваше и отново милостиво ти предлагаха ролята на коз. При теб пак се върна човекът с многото въпроси. Диас не те уби, а можеше. По някакъв начин се оказа по-бърз от теб. Но не нападна, а избяга. Защо?
Седмица по-късно: Диас отвлякъл малък самолет. Скочил с парашут в северните планински райони. Има сведения къде се крие. Маркес смяташе, че ми дава последен шанс. Но за тази седмица и аз бях успял да свърша нещо. От разговора ни в мен остана една магнетофонна касета. Същата, която и досега вашият началник търси по всички сейфове.
Каньонът: разсякъл стената на платото, той отваряше огромната си уста и аз навлизах в нея. Преди него – военната база, където ме докараха по нареждане на Маркес. На кон, облечен по съответстващ за тези краища начин, изминах двайсетте километра до входа на каньона. Жегата беше безмилостна. С крива усмивка си представих как благородният сеньор Родригес, възседнал своя неуморен жребец, препуска към хасиендата на дон Диас, за да го предизвика на двубой. Защото този Диас не е просто убиец, но си позволява и да не бъде кавалер – държи се грубо с дами. Липсва само издигащата се като кондор в синьото небе хрипкава каубойска хармоничка…
Е, револверът не виси открито на колана – все пак военна база, – а е скрит под лявата мишница. Под дясната – кутийката, която ме следи. И която сега откопчавам, подхвърлям няколко пъти, а после с всичка сила запращам в праха, между двете каменни стени. Защото положението с дон Диас не е точно като в уестърните… Да не рискувам с разговори? Да стрелям в Диас на всяка цена?
Нужната пътека, разбира се, я пропуснах. Всъщност как можех да я открия след такива обяснения: „като стигнете четвъртия завой, сеньор, ще видите един камък, дето прилича на магарешка глава, и като тръгнете по пътеката, след сто крачки ще завиете наляво, дето расте едно съвсем криво дърво, и като карате все така…“. Поне десет скали приличаха на магарешки глави, две наподобяваха конски, а една приличаше на лейтенант Маркес в профил. В края на краищата извадих картата и прецених, че каньонът все едно ще ме доведе до дъното на рудника, а оттам сигурно има някакъв път за нагоре. Прахът властваше навсякъде, покриваше целия пейзаж и спестяваше на гледката всички цветове, които биха могли да я направят радостна.
Ето и проклетото село: липсващата червенина на покривите, несъществуващата зеленина на дърветата. Като черно-бял макет. Хората също. Слязох от равнодушния към всичко прашно-жълтеникав кон. Трябваше да намеря кметство, администрация, изобщо мястото, откъдето шефът на стопанската охрана дон Латарда дърпаше юздите на това взривоопасно сборище от полуиндианци, полуметиси, полумулати, които заедно с отчаяните си повехнали жени и вечно гладни деца работеха по дванайсет часа на ден, без да са чували за профсъюзи и трудови права. Да поднеса пред височайшия поглед хартийката, написана и подпечатана в столицата, да понеса обилните му уверения в лоялност.
Намерих. Поднесох. Понесох. Нисичкият шкембест носител на огромни мустаци и сержантски нашивки ме изпрати чак до вратата.