Пентаграм

На мен, човекът с многото въпроси?

Затвориха кръчмата, дълго се изпращахме с Висенте, продължаваше безкрайният разговор за тактики и стратегии. Така заспах – с въпросите си – върху сламения дюшек до леглото на Диас. Последното, което запомних, беше подмятането му:

– Спи набързо, че утре започва карнавалът. Заслужава си да видиш карнавал по тези места…

Събудиха ме разстроени китари. От време на време някой извикваше, ритмично и глухо тропаха подковани обувки. Помня, че станах и дълго идвах на себе си под крана с противно топла вода. Открих Диас на площада пред кръчмата, където няколко души танцуваха самба. Бяха пияни – трима мъже, четири жени. Трябваше да се включа в танца, за да пресека площадчето. После… какво беше? Разгорещени тела, лица, миризма на пот, остър дъх на маисова ракия… Цяла тълпа нахлу на площада. Китарите станаха двойно повече. Диас се оказа до мен. Силната му ръка постепенно ме изведе до някаква глинена стена. Бях целият мокър. Двамата се качихме и седнахме отгоре. Виждах почти целия площад. За първи път тук имаше толкова цветове. Езеро крещящи шарки, лица и маски се въртяха в кръг, всички танцуваха, вдигнатите нагоре ръце си предаваха глинени шишета и кратунки с ракия. От петте ъгъла на площада долитаха пет различни мелодии. Някой запя. Всички едновременно извикваха последните срички на припева, млъкваха, гласът на певеца дрезгаво се завинтваше в ушите и отново потъваше в ритмични викове. Движенията на танца започваха в центъра и като камък, хвърлен в езеро, плъзваха през цялата тълпа към зидовете.

– Ела – каза Диас и скочи от другата страна на стената.

Последвах го. Минахме през някакви празни дворове и се оказахме зад кръчмата. Мислех, че и тя е претъпкана, но вътре беше свободно. Всички танцуваха на площада. Кръчмарят бе изкарал две бурета с ракия, десетки мургави ръце потапяха вътре шишета, чаши, кратунки.

– Хосе отново е тук – изкрещя някой пред вратата. – Хосе иска още ракия!

– Хайде, влизай! – викна кръчмарят.

– Днес нали няма да ме биеш, дон Карлос?

– Няма, няма, влизай!

Високата прегърбена фигура направи няколко заплетени крачки навътре. Човекът беше с два празни ръкава, единият пъхнат под колана, другият се люлееше отвън. Кръчмарят тръсна върху масата глинена чаша.

– Ще ми подържиш ли чашата, дон Карлос? – провлечено попита Хосе.

– Хайде, пий! Само това ми е работата, да ти прислужвам! Пий и се махай!

Безръкият Хосе се наведе. Захапа със зъби ръба на чашата и бавно я повдигна. Понечих да стана, да му помогна, но той виртуозно отметна глава назад. Гълташе шумно. Две струйки ракия се стичаха по брадичката му. Вторият празен ръкав също се измъкна и се залюля във въздуха.

Чашата падна на пода. Глинената дръжка ме удари по крака. Хосе хукна към вратата, но кръчмарят беше по-бърз. От удара му безръкият отхвръкна до стената. Карлос скочи към него и бавно повдигна крак, обут с масивна обувка.

Не издържах. Отстъпих и рязко го ритнах в хълбока. Тежкото тяло на кръчмаря се срути върху един стол и го счупи. Хосе пъргаво скочи. Излетя навън. Карлос се изправи. Беше позеленял. Устните му оголиха редки жълти зъби. Парирах удара, извих ръката му зад гърба. Той се опита да я изтръгне – и разбра, че така боли повече.

– Дръж се прилично – тихичко говорех на ухото му. – Мълчи и не викай, кучи сине, че ще ти счупя ръката и ще я чупя бавно, докато откачиш от болка…

Очите му губеха цвета си и ставаха все по-кръгли. По мустаците увиснаха капки пот. Усетих, че ми прилошава от отвращение и злост. Пуснах ръката му. Той залитна. Препъна се. Диас го хвана и го блъсна към вратата. Карлос излетя навън. Едва не преобърна бъчвата. Миньорите небрежно го отместиха като непотребна вещ.

VI.

Отпуснах се на стола. Облегалката старчески изпращя.

– Глупости… Пак правя глупости. Как успяваш да се владееш, Диас?

– Това не беше глупост, Хорхе.

– Беше! Какъв е смисълът, когато ние утре ще си отидем и Карлос ще продължи да бие нещастника?

Той сложи ръка на рамото ми. Срещнах погледа му. Беше приятелски. Първият приятел от петнайсет години насам. Или повече.

– Аз няма да си отида – каза Диас. – Хорхе, ще ти дам името на един човек. Трябва да изчезнеш веднага, щом съобщиш, че си ме ликвидирал. Ще намериш този човек. По-нататък нещата ще тръгнат лесно. Рано или късно ще се срещнем пак…

– Ето този! – изкрещя Карлос и нахлу вътре заедно с още трима. Сочеше към мен.

– Този ли? – дон Латарда присвиваше в полумрака заслепените си очи.

Бавно станах и влязох в светлината на прозореца. Дон Латарда направи крачка към мен и спря. После изведнъж се извърна към Карлос.

– Този, същият! – развика се кръчмарят, без да долови промяната в тона. Дон Латарда го хвана за яката.

– В работите на този сеньор няма да се бъркаш, глупако! Бързо да му се извиниш!

– Но той ме…

– Малко ти е! – изсъска сержантът и блъсна Карлос към двамата пистолероси. – Я го приберете! Тази нощ да поседи на топло, пък утре го погъделичкайте с камшика и нека после да дойде да се извини на сеньор Родригес.