Пентаграм

През отсрещния склон плъзна димяща ивица. Късове от ажурната конструкция на елеватора се посипаха по терасите. Втора ивица, в чиито пламъци изчезнаха няколко бягащи фигури. Боен лазер. От училището, където се бяха скрили жените и децата, се разнесоха писъци.

– Слънчев дъжд! – извика Чжи Юн. – Велик китайски дракон дошъл, донесъл слънчев дъжд!

Изскочи на открито, затича след хеликоптера с викове. Ръката на Диас смаза рамото ми. Видях краткия блясък на убийствената капка, която зачеркна китаеца.

Диас не можа да ме удържи. Отблъснах се, посрещнах земята с ръка, вдигнах автомата. Полетях заедно с куршумите, в една безкрайна секунда се слях с неподвижните очи на пилота; усетих в лицето си моите собствени куршуми. Зад мен чух базуката на Диас. Обвита в дим, горящата машина се завъртя около оста си – и драконът изчезна в небитието…

Тунел. Малката ни група стреляше по преследвачите и запасите ни се възстановяваха, когато убиеха някого. В един от коридорите попаднахме между два огъня. Стрелях в прожектора и в настъпилата тъмнина лежахме на земята, откосите съскаха над главите ни, докато свършат всички муниции и се нахвърлим в животински бой. Грохот на срутване…

С Диас се промъкнахме към изхода. Гърбове на строени войници, готови за разстрел. На Висенте. Който лежи по корем, с разбито лице, протегнати напред ръце и пръсти, галещи праха. Тялото му, изхвърлено във въздуха от залпа, и застиналите очи, вторачени в нищото…

VIII.

Диас ме водеше нагоре, по разрушения елеватор. Катерехме се между тежките стоманени кошове, за да не ни забележат отдолу. Не помня как се добрахме до края на платото, как тичах след Диас към пропастта. На самия ръб той ме хвана за лакътя.

Помня внезапната тишина.

Спрялото движение.

Беше както тогава, в хотела. Сякаш прозрачна гъста маса заля света. Тогава само Диас бе свободен в движенията си. Сега – и аз. Въздухът стана толкова плътен, че можех да го хвана с ръце. Плавно прелитахме от издатина на издатина, далеч след нас камъните бавно се изтръгваха от склона и политаха като детски балони. Можех да се отблъсквам от въздуха; падайки, успявах да се хвана за почти отвесния склон и да се придърпам обратно. Диас непрекъснато притискаше лакътя ми.

Разбрах, че е достатъчна само една крачка, за да изляза от тази странна зона около него. Имах време дори да мисля. Склонът бавно плуваше нагоре, ние слизахме по изтръгващите се камъни. Диас все ме теглеше встрани – слизахме диагонално. Обърнах се, погледнах нагоре и видях лениво падащата каменна лавина.

Имах чувството, че черепът ми се пръска от горещина. Но вече бяхме долу. Времето отново се върна в своите релси, зад нас загърмоля лавината, няколко камъка се търколиха съвсем близо. Зад гърба ни остана непристъпният и смъртно опасен склон на платото, прострян стотици мили наляво и надясно. Позволен беше само пътят през пустинята, към океанския бряг. Без храна. Без вода. Трийсет километра.

Вечерта бяхме изминали вече порядъчно разстояние, за да си позволим една добра почивка. Краката още не ме боляха, но бяха изтръпнали. Няколко минути мълчаливо се наслаждавах на спокойствието, докато в главата ми започнаха да нахлуват въпроси – всички, които исках да изсипя още в кръчмата… Беше смъкнал обувката си и съсредоточено разглеждаше водния мехур, с който го бе надарила пустинята. За първи път усетих, че този човек не обича тялото си. Разглеждаше наранения си крак с хладна заинтересованост. Тънкият сърп на луната и ярките звезди бяха достатъчни да видя лицето му, което бавно се обърна към мен.

– Ще питаш ли?

– А как мога да не питам?

– Наистина, как… Добре, питай. Впрочем първият ти въпрос ще бъде за слизането по склона, нали?

– Именно. И за онова в хотела. Какво беше това?

– Времето не е едно, Хорхе. Има реално време, вътрешно време, биологично време… Всички могат да се управляват.

– И ти можеш?…

– И ти би могъл да се научиш.

– Но нещата бяха различни, там, в хотела, и сега…

– В хотела аз забавих хода на реалното време. Твоето вътрешно беше останало нормално. Ти възприемаше всичко като в бавен кадър, нали?

– Да, именно. Но как ти се движеше тогава?

– Бях запазил своето биологично време нормално, същото направих и с теб при спускането… Слушай, дай нещо по-лесно, а? Нещо по-общо.

– Добре! Все едно от всички тия времена нищо не разбрах… – Гърлото ми пресъхна от въпроса, който исках да задам, а той беше съвсем прост: – Кой си ти всъщност?

– Хм… сапиенс.

Ядосано ударих с юмрук по земята.

– И мислиш, че ми каза нещо? Само не ми говори за летящи чинии. Не вярвам в тях!

– Защо, какво им е на чиниите? Сигурно няма дим без огън.

Помислих, че ми се надсмива.

– Мадре миа, Диас, говори човешки!

– Трудно ми е да говоря човешки, Хорхе, прощавай… Вече близо трийсет години се старая да говоря човешки, да се държа човешки, да живея човешки.

– Искаш да кажеш, че не си човек? – гласът ми излезе дрезгав.

– Не съм, Хорхе, прощавай.

Знаех, че не е луд. Разбирах, че не се шегува. Чувствах, че говори истината и повярвах на това чудовищно твърдение…

– Хорхе – попита тихо той, – можеш ли да си представиш сто милиона години?