Пентаграм

– Лошо поставен въпрос, Хорхе. Не „от кого“, а „от какво“… От природата. Това е основен закон на еволюцията, нещо повече – самата еволюция! Основното неудобство да бъдеш жив, да притежаваш разум – обречен си, съзнателно или не, да желаеш по-съвършеното следващо. Желание, по-старо от разума, породено заедно с живота, възникнало в структурата на първите органични молекули.

– Стига, Диас! Това е толкова абстрактно, става само за кабинет. Няма да повярвам, че именно този принцип те кара да се пъхаш в устата на Лопес!

Изведнъж ми призля. Задавих се, понечих да стана и… когато бялата мъгла изчезна, разбрах, че лежа по гръб, а Диас, коленичил до мен, разтрива слепоочията ми.

– Жив ли си, амиго?

– Като че ли…

– Ох, че ме изплаши!

– Ще отговориш ли на въпроса ми, Диас?

– Хорхе… – гласът му беше колеблив, – по-добре ще е сега да заспиш, за да можем утре да се движим. Има време за разговори…

– Не, Диас! Когато дойдох при теб в селището, ти предугади всичките ми въпроси, но не отговори на нито един. Смятай, че сега си на разпит…

Почувствах в гласа му усмивка.

– На разпит едва ли щеше да чуеш от мен нещо подобно. Добре… този принцип е универсален, отнася се и за живата клетка, и за обществото. Аз се боря за покачване степента на организация; за създаване на общество, което не дресира потребностите, а само ги координира.

– Значи не дресира, а координира – повторих с ирония.

– Страховете ти произлизат от утопията на гладния, Хорхе!

– Не разбрах…

– На гладния му се струва, че щастието е непрекъснат процес на ядене и всеки намек, че трябва да спре, за да огладнее пак, му се струва посегателство на самото щастие. А идеята за въздържание вече му изглежда като насилие. Пренеси това върху всички останали потребности. Вътрешните връзки на обществото, за което се боря, ще бъдат гъвкави, няма да ограничават движенията на личността в нейната осъзната свобода – свободата да желае странното, да търси и открива новите възможности. Щастието не е факт, а процес, то е непрекъснато издигане. Нищо не е забравено в него, нищо не се губи!

– Много бих искал да ти вярвам, Диас…

– А всъщност ти вече ми вярваш, Хорхе…

Каза това, засмя се и този последен негов смях ме облъхна като горски вятър. В жегата на следващия ден нямаше място, нямаше сили за смях. Страшно беше. Вървяхме, докато можехме, и не стигахме никъде. Ясно беше, че вчерашните облаци са ни отнели посоката. Сега слънцето се издигаше над нас, заливаше ни с все повече кипящ метал, изсушаваше последната останала влага в телата ни. Вече губех усещането за реалност. Понякога поглеждах ръката си и виждах само голи кости. Камъните под краката внезапно омекваха. Затъвах до колене и се изтръгвах за следващата крачка. По време на почивките идвах на себе си. Накрая реших – стига!

Облегнат на един удобен камък, дълго заобяснявах на Диас, че за мен не е от значение дали ще умра тук или сто метра по-близо до океана…

– Нямам сили да те уговарям, Хорхе – Диас лежеше по гръб, закрил очи с лакът. – Може да си прав. Но аз ще продължа. Извинявай, но не мога да не продължа!

– Казах ти, оставам тук. Добре, че можеш още – насекомите са по-издръжливи от хората, нали?

– Не е работата в насекомите. Просто не мога да спра, докато още има някаква възможност…

– Разбирам. Дано успееш!

Наведох се напред, за да може да се опре на рамото ми. Изправи се, постоя малко, олюлявайки се. После тръгна. Дълго гледах мяркащата се между скалите фигура. Докато светът бавно започна да се завърта около оста на погледа ми.

Беше хубаво. Мека и прохладна мъгла… От яркосиньото небе заваля дъжд, капките разбиваха светлината и във въздуха бавно се премятаха късове кристално стъкло. Слънчев дъжд – пееше Чжи Юн, слизайки по безкрайния склон; в подножието на хълма огнепръскачки изхвърляха хладни сребристи фонтани, куршумите дружелюбно бръмчаха из въздуха и сянката на хеликоптера вече закриваше слънцето там, където ръката на Висенте се отпускаше с вяла милувка върху прашната земя…

XI.

Хорхе, амиго, та ти си в болница! Значи жив?

Жив си, Хорхе. За съжаление. Виждаш нормално, чувстваш… болката. Реанимационна система… кардиовизор… електронни стимулатори… Мадре де диос, къде съм попаднал? Такива неща има само в столицата, и то не в коя да е болница, а… Да, ясно е защо си жив. И не е трудно да се досетиш как е станало.

Лейтенант Маркес? Впрочем кой друг би могъл да бъде. Как разбрахте, че съм се събудил, лейтенант? Е, ясно е, тук всеки болен е под контрол.

– Радвам се да ви видя, сеньор Родригес.

Не мога да кажа, че чувствата ни са взаимни, Маркес… Ще ме извините, още не съм в състояние да говоря. Говорете вие, лейтенант.

– Няма да ви безпокоя дълго. Чувате ме, нали? Разбирате ме?

Да, да, лейтенант, разбирам ви… по дяволите вашата слънчева физиономия! Ето, притварям очи в знак, че ви разбирам – щастлив ли сте?