Пентаграм

– Сеньор Родригес, не можете да си представите колко се радвам, че с вас всичко е наред! Казаха ми, че вече няма опасност… Имам много малко време, сеньор Родригес, предупредиха ме да не ви безпокоя. Разберете ме, с огромно нетърпение чаках да се събудите… Отговорете само, успяхте ли?

Отново притварям очи: да, лейтенант, успях.

– Не се съмнявах във вас, сеньор Родригес! Приложихме всички усилия да ви спасим. Жалко, че бяхте изгубили пеленгатора, но ние претърсихме половината пустиня и накрая ви открихме под една скала… Имам изненада за вас, Родригес.

Маркес преминава на доверителен шепот:

– Не казвайте на никого, че съм ви съобщил предварително – награден сте със златен кръст за доблест и особени заслуги пред Републиката. Ще ви го връчи лично президентът спасител!

Какво е това свободомислие, Маркес? Следваше да застанете мирно, когато споменахте президента… Е, добре, няма да ви издам, от мен да мине. Само ми се махайте от главата… Ох, най-сетне, мекаго ен диос! Преди да излезе, Маркес се обръща:

– Надявам се, че поне малко сте променили отношението си към мен, Родригес… Всичко хубаво!

Вървете по дяволите, какво ви засяга моето отношение? Нали сте доволен? Сценарият ви приключи успешно, като всеки посредствен сценарий… Впрочем какво може да се очаква от един възпитаник на Лестър… Поне да бяхте минали двегодишния курс, Маркес.

Сега предстои да си „спомня“ (но, уважаеми сеньори, това е толкова трудно при моето състояние) подробностите около ликвидацията на враг номер едно. В селището не съм успял, разбира се, видял съм го как той организира бунта, как държи речи пред тълпата, преследвал съм го към пропастта (войниците едва не объркали работата), спускане надолу по каменната стена (дано Маркес не я е разглеждал прекалено отблизо!), после в пустинята, кой – кого, накрая Диас е хвърлен в една от бездънните карстови ями, а аз, изтощен от борбата и жаждата, съм пълзял, докато зоркият вертолет… И толкова за един уестърн!

Миа мадре, как Диас е успял да се скрие от вертолета? Помня колко смъртно изморен беше гърбът му, отдалечаващ се между скалите. Гръб на смъртно уморен човек…

Човек?

По дяволите, не съм философ! Мога да си позволя да влагам в думите смисъл, какъвто искам!

Чуваш ли, Хорхе Диас, или както се казваш всъщност? Аз, Хорхе Родригес, те приемам в своя род на човеците. Не се стеснявай да ми благодариш, нали сам ми разказваше нещо за великото бъдеще на този род?

Стига тържествени мисли, далеч не всичко е ясно. Възможно ли е Диас наистина да е стигнал океана? Или просто никой не е открил тялото му? Или пък тяхната смърт не е като нашата и… Не, не ми се вярва – поне биологичният му „скафандър“ щеше да остане. Може да не са го намерили. А може и наистина да е стигнал – все пак насекомите са по-издръжливи от хората…

Ще разбера. Всичко ще разбера, само да се изправя на крака. Само да минат всички там церемонии и… разпити, дано издържи моят прекрасно скроен уестърн. Ще бъде солиден изпит – по целия конспект… Когато електронните доносници съобщят някъде там в модерните кабинети, че Хорхе Родригес е в състояние да говори. Вратата ще пропусне дружелюбната усмивка на Маркес и… Изпит по социална кибернетика. По коя част, лейтенант, по първа? Съжалявам, аз се готвех по втора. Какво да се прави, колега, опитвах се да уча по вашите записки, но след тях в главата ми оставаше пустиня. Наложи се да се консултирам с други преподаватели. Непрофесионални. Никой не обича пустиня в главата си, колега Маркес, най-вече аз. Стига ми онази, която се мъчих да пребродя вчера…

Вчера ли?

Всъщност да. Именно днес е първият ми ден отвъд пустинята…

Сънища за космодора

Посвещавам на светлата памет на Иван Пунчев –

философа, мислителя, съратника

– Внимание, космодор I ранг Гавон Рен-Барх! Стартова готовност!

Индикаторите излъчваха неистова жълта светлина – сигнал за нулево поле. Деформираното пространство гасеше звездите на екрана.

– Космодор I ранг Гавон Рен-Барх, старт след осем… старт след седем… старт след шест…

– Космодор I ранг Гавон Рен-Барх! – величественият глас на Доктринера се вряза в диктовката на автомата. – Очаквам поредния ви успех в поредната ви мисия! Вие ще оправдаете доверието ми, космодор!

Старт!

Автоматите тласнаха кораба в нулевия тунел и се изключиха. От този момент Гавон беше предоставен сам на себе си.

* * *

Отвратителното главозамайване, появило се още при първия преход, упорито не желаеше да премине. Затова, когато преходите станаха четири, Гавон реши да си даде почивка. До Слънчевата система оставаха няколко светлинни месеца – нищожно разстояние за тахионния скенер.