Пентаграм

Пистолеросите отведоха кръчмаря. Дон Латарда ги изпрати с покровителствен поглед. Поглаждайки внушителните си мустаци, с важно поклащане сержантът отиде до тезгяха, отпрати с величествен жест момчето, което заместваше Карлос, и се обърна към хората. В кръчмата се бяха събрали десетина души, измъчени от жегата, без бързане отпиваха от чашите си и хвърляха криви погледи на пристава.

– Хубав празник, а? За тоя карнавал трябва да благодарите само на фирмата и на правителството, неблагодарни свини! – започна той с приятелски тон.

Усетих ръката на Диас върху лакътя си. Гледай, говореха очите му, друг път може и да нямаш възможност.

– … защото фирмата се грижи да имате плюскане, а правителството иска да ви направи добри граждани, за да не се изтрепете помежду си от глупост. Тя, глупостта…

В този момент всички чуха викове и писъци, долитащи отвън. Не бяха песни. Не беше и пиянска караница. Викаха полудели от ярост мъже, ужасени жени и деца. Вратата към площада се отвори шумно и заедно с облака прах в рамката ù застана един пистолерос. С отпран ръкав на ризата си и без пистолет. Ръката на дон Латарда замря върху кобура.

Притичахме в края на селото. Бяхме поне 40–50 души, стояхме в кръг, някой възбудено разказваше и сочеше обезобразените тела. Пистолеросите усмирявали с пръчки двама пияни. Ненадейно единият извадил нож и те го застреляли. Видели това, хората наоколо побеснели и се нахвърлили върху охраната с колове. Трима пистолероси бяха убити, седем работници – ранени. Дон Латарда изчезна. Тълпата започна да оредява много бързо. Останаха само няколко души.

После имаше стрелба. Много стрелба и взривове. Разбрах какво става, когато видях група миньори да хвърлят динамитни пръчки в прозорците на охраната. Шест експлозии разрушиха бараките до основи. Работниците се мятаха между развалините, събираха оръжието на убитите. Нас ни подхвана и почти насила ни повлече голяма група, която търсеше дон Латарда. Диас се хвърли в една от горящите бараки и почти веднага изскочи отвътре.

– Тук е! Стойте!

Хората застинаха от пронизващия му глас.

– Латарда е убит от взрива – спокойно каза Диас в настъпилата тишина. – Убит е пред радиостанцията. Съберете всички на площада. Всички! И намерете Висенте.

Седяхме в кръчмата. Отвън се чуваха гласове – хората се събираха. Дежурните от рудника също идваха на площада.

– Ще пратят наказателен отряд – тихо обясняваше Висенте. – От военната база в равнината. Миналата година тук стана една история, арестуваха шест души. Тогава дойдоха от базата. Бронетранспортьор с войници пратиха. Откараха нашите и повече не се чу за тях.

– Бронетранспортьор, казваш. – Диас разгъна моята карта на платото. – Откъде е минал?

– Оттук – Висенте прокара пръст по каньона. – И после сигурно по тази пътека, защото излезе на четвърта тераса. Пътеката е широка.

– Добре. – Диас погледна през прозореца. – Хората май се събраха. Ти ли ще говориш?

– Не, камарадо Диас. Искам ти да говориш.

– Аз съм чужд тук, а теб те познават.

– Няма значение, камарадо. Ще ти повярват, защото положението е почти безизходно.

Диас кимна. Очите му сякаш потънаха в орбитите си. В тях имаше някакво странно изражение, което тогава взех за вътрешно съсредоточаване. Стана. Тялото му зачеркна яркия правоъгълник на вратата.

– Камарадос – долетя до всички неговият глух, странно ясен глас, – знам, че Висенте ви е казал кой съм и виждам в очите ви надежда. По времето на предишния режим ние с вас не съумяхме да се погледнем в очите с достатъчно взаимна вяра и стана това, което е сега. Гладът и безизходицата ви затвориха в този концлагер, отчаянието ви хвърли в саморазправа. Аз се радвам, че сега съм с вас, за да търся изхода, където и да е той, дори и да го няма. Защото положението е безмилостно. Собствениците на американската фирма, която притежава мините, от няколко месеца са влезли в конфликт с нашия президент. За него този случай е повод да се разправи с вас окончателно.

– Можем да избягаме! – провикна се някой.

– Не можем. При най-бързото придвижване ще стигнем до началото на каньона, защото друг път няма, а там…

– Ах, мекаго си диос! – изпсува гласът, проумял изведнъж еднозначността на положението.

– Пресметнах времето, камарадос – продължи Диас. – Имаме не повече от три часа, докато пристигнат военните, и два часа, докато залезе слънцето. Не можем да се подготвим за бой, на всичко отгоре нощем. Но можем да спечелим време, ако е достатъчно динамитът.

– Динамит има – бавно каза зад него Висенте. – Към триста килограма.

Диас се върна на масата и мълчаливо почука на картата там, където проходът се стесняваше.