Пентаграм

– При вдовицата Коусейра се настани, сеньор Родригес. Новодошлите тя ги приема първа, нали разбирате, надява се… хе-хе-хе! – Гъстите черни мустаци погълнаха усмивката. – Кой? Регистриран е, сеньор Родригес, от утре трябва да почне работа. А вие защо го търсите? Да не е някакъв…?

Потупах го по рамото, уверих го, че не е и изобщо сега всичко е моя работа и от помощта на дон Латарда няма никаква нужда… Стиснах грамадната му потна ръка и се отправих по главната улица. Знаех къде се намира Диас. Не броях пресечките. Отново бях аз. Залавях убийци. Това даваше цел в един свят, където нравственият смисъл на всички добри намерения неизменно се обръща в своята противоположност. От добрия чичо Армандо, който се опита да разобличи профсъюзната мафия и ме остави съвсем сирак, до законоборчеството на бившия президент, излязъл заедно с хората си от нелегалност – чудесна мишена за военните…

… Стъпките ми оставяха лунни следи върху тежкия прах. Чувствах как в мен нараства напрежението, как вляво пространството се сгъстява и като завия… Малка каменна постройка, без разлика с останалите. И вътре – Диас, който не ме очакваше. Устните му, току-що произнесли „Влезте!“, бяха полуотворени. Ръката му завършваше движението, което бях прекъснал – разгъване на вестник върху масата.

– Познахте ли ме, Диас? – изтрих праха от лицето си.

– Да – отвърна, кратко и студено.

Нещо утихна в мен. Прозрението, което си е свършило работата. Седнах и бръкнах за цигари. Гласът му ме прекъсна:

– Този път нямате автомат – с усмивка, странна усмивка в лявата половина на лицето. Дясната запази студенината си…

IV.

Губи ми се цял пасаж от разговора. Не помня онези реплики, които накараха да се усмихне и другата половина от лицето му. Не помня какво точно каза Диас. Всъщност това не е толкова важно. Един ден ще си го спомня, ако дотогава бъда жив. Ако съм жив… сега. Жив ли съм? По дяволите!

– Спомних си – каза Диас. – Чувал съм за вас. Да, чувал съм.

Миа мадре, колко трудно се говори с този човек. Тъкмо започне някаква фраза и лицето му се променя – понякога съвсем неуловимо, понякога като взрив. В едни моменти е непроницаем като Буда, в други – мога да чета всяка негова мисъл. Дори, струва ми се, понякога ми отговаряше без думи.

– Искам да ви кажа, че промених мнението си за вас, Диас.

„И как?“ – попита неговото лице.

– Аз направих чудеса, Диас. Сега знам имената на хора, с които сте свързан. Адресите на нелегалните ви квартири в столицата. Повечето акции. Почти цялата система на знаменитата ви организация.

– И какво ви накара да не съобщите на шефовете си всичко това?

– Откъде знаете, че не съм го съобщил?

– Знам. Това не е важно. Защо не съобщихте?

Поразходих се из стаята. Отворих прозореца и пак го затворих. Навън беше също толкова душно.

– Вижте, Диас, аз воювам с престъпници. Всъщност цялото мое разследване през тази седмица започна от една касетка. През нощта, когато ми избягахте, направих един номер в полицията. Задигнах тази касетка.

– Какво имаше на нея?

Обясних. Той сякаш потъна в себе си. Бях му благодарен. Мълчанието ми помогна да се съвзема.

– Не ме учудва – внезапно заговори. – Личи си школата на Джереми Лестър. Всъщност изработили са ви сценарий. Искали са да повярвате, че съм престъпник, убиец и така нататък. Знаете ли, трябваше наистина да ме убиете тогава, в хотела. За да остане всичко чисто и ясно. А вместо това се заплетохте в най-кървавата политика. И вместо да изчезнете в чужбина, както би направил всеки, вие дойдохте тук, изложихте на опасност себе си и мен само за да ме питате за кой дявол се боря и наистина ли виждам някакъв изход, и не разбирам ли всъщност колко глупаво е да измъквам вола от калта, след като там му харесва… Вижте какво, Родригес, искате ли да се поразходим малко?

Диас вдигна очи. Погледна ме. Аз, бившият интелигент, който някога тичаше след магически реалисти и пишеше стихове, се учудих на странното сравнение, което ми дойде в главата. Очите на Диас бяха стари като времето! Откъде изплува тази мисъл? Какво означаваше? Нямаше значение. Тези очи бяха стари като времето и аз им вярвах.

– Да излезем – съгласих се покорно.

Вървяхме мълчаливо. Слънцето вече потъваше зад плоските покриви на селището. Дори малиновите му залпове не можеха да разбият потискащата безрадостност на гледката. Инстинктивно търсехме къде да се скрием от нея и, без да обсъждаме, влязохме в почти празната кръчма.

Седяхме на масата до сива, много мръсна стена.

– Сценарий… Прекрасно! Вие можете да управлявате всеки нужен човек. Научете неговото минало. Опишете в досието всички хора, които е обичал. Всички, които е мразил. Проследете как се държи с приятелите си. С враговете и началниците. Ако той е плах и беззащитен, заемете позата на лидер. Ако е силен и честен, вие трябва да бъдете подобен на него, но малко по-слаб. Припишете чертите на врагове от детството. Създайте жертви. И ще видите как той, убеден, че действа по дълбоки вътрешни подбуди, ще тръгне срещу врага, който сте му избрали…