Пентаграм

– И така, на какво дължа тази чест?

– Сеньор Родригес – Маркес остави кафето, – аз съм новият шеф тук. Идвам от политическия отдел, с углавни досега не съм работил.

– Сеньор лейтенант – изправих се, – беше ми приятно да се запозная с вас, не смея да ви задържам повече.

– Чувал съм за вашата неприязън към политическия отдел – въздъхна човекът. – Аз също я изпитвам и, както виждате, вече не съм там. Все пак изслушайте ме, много ви моля. Наистина имам нужда от вас.

– Вие лично? Или отделът ви?

– И аз, и отделът, и цялата полиция. Не преувеличавам, сеньор Родригес. Към вас ме упъти моят бивш началник.

Седнах в креслото си. Имах чувството, че съм паднал в него.

– Полковник Урбано Томас? Не мога да повярвам.

– Не се съмнявам: той не обича нито мен, нито вас.

– Известно ми е. Не мога да повярвам, че началникът на политическия отдел ще се обърне към новия началник на углавния, който на всичко отгоре е бил негов подчинен, и ще го насочи към мен. Не помня да е имало случай, който да е над личните вражди във вашето учреждение.

Маркес допи кафето, обърна чашката върху чинийката и ги остави така. Навярно ще поиска да му гледам на кафе. Тежко ти, лейтенант.

– Отгатнахте почти цялата картина, сеньор Родригес. Ще допълня само, че случаят засяга също така армейския щаб, а в голяма степен и дипломатическите ни отношения с някои държави.

– Шпионаж?

– Нещо подобно.

– Шпионаж или нещо подобно?

– Търговия с информация, сеньор Родригес.

– Не разбирам какво ме засяга това. Има контраразузнаване. Обърнете се към майор Мендоса.

– Той също ме упъти към вас, сеньор Родригес.

Аз сънувам. Разузнаване, армия и полиция молят за помощ моята особа! Сигурно сега ще влезе лично президентът спасител, за да обясни на сеньор Родригес колко е нужен на държавата и как тя ще загине без него!

– Не бихте ли изложили случая, сеньор Маркес?

Тези прости думички накараха лейтенанта да потъне в самодоволство, без да го крие. Разположи се възможно най-удобно и започна важно-важно:

– Става дума за истински убиец, макар че действията му имат политически характер. Казва се като вас, само че – Диас. 56-годишен, добре сложен и цели две години прави безупречни кражби на секретни документи. При това – унищожава всички свидетели. Ще ви покажа нещо – той се огъна еластично назад, взе куп снимки и ми подхвърли една. – Анна Сантинес, секретарка във Военното министерство. Намерена удушена в килима на приемната. Роган Таварес, чистач в архива. Главата му е била смачкана с вратата на празния сейф. Оставали са му два месеца до пенсия.

На коленете ми падна изображението на възрастен мъж с учудено вдигнати вежди. Като чичо Армандо, след поредното счупено от мен стъкло: „Хорхе, момчето ми, стъкларският занаят е тежък…“.

Малката суха ръчичка на лейтенанта старателно ровеше из протоколните снимки, но аз го спрях.

– Друго, Маркес?

– Другото са схемите на операциите му. Безупречни. Няма съучастници. Действа винаги сам, почти не стреля, превъзходен каратист. Изчезва в тълпата, ползва само градски транспорт. Свикнали сме да работим срещу организации, които имат определена стратегия, срещу анархисти или обикновени престъпници. А случаят Диас е съвсем различен.

– Така и не ми стана ясно защо съм нужен именно аз!

Маркес ме гледа една-две секунди, в очите му блясва досада.

– Сега вече можем да се занимаем с това. Ясно е, че силата на нашия човек е в абсолютната индивидуалност и уникалност на подхода. Както се сещате, в аналитичния отдел има досиета на всички криминални следователи, държавни и частни. И вашето, разбира се. Отговаряте максимално на изискванията, това го установихме с кибернетичен анализ – той разпери ръце. – Изчислихме ви, Родригес, ще прощавате. Така: вие залавяте най-опасния престъпник в практиката си, ние се освобождаваме от огромен проблем.

Всъщност отдавна съм решил. Без Маркес и неговите служби да са ми станали по-симпатични.

– Съгласен съм, сеньор лейтенант.

По лицето му има облекчение, което веднага се сменя със загриженост.

– Между нас казано, най-добре ще е, ако не се опитвате да го арестувате жив, Родригес. Загубихме единайсет агенти за тази амбиция. Всичко говори, че ликвидацията от разстояние е най-добрият начин…

– Къде мога да получа делото?

– В съседната стая – тонът му стана отново сух. – Когато видите ситуационните схеми, ще разберете, че във възможностите на този човек има нещо свръхестествено. Не искам да ви плаша, но…

– Това ли е всичко? – Вече съм станал.

– Да. Вземете – подаде ми плоска кутийка с ремъчета. – Трябва всеки момент да знам къде се намирате!

II.