Говорех без прекъсване. Поглъщах съчувствието на Диас. Мен, Хорхе Родригес, вече не ме задоволяваше събеседникът Хорхе Родригес. Аз вече имах истински събеседник. Разказвах за Изаура Нуньес. За прекрасно балансираното поведение на лейтенант Маркес с неговата нагла ирония, която трябваше да ми хареса – и ми харесваше! За магнетофонния запис, запечатал разговора между Маркес и полковник Урбано Томас…
– Това е прекрасна традиция, Диас – протоколирането на всички разговори! Там, на тази касетка, беше записано създаването на вашия образ – на безпощаден и безчовечен убиец. Там се появяваха и утвърждаваха вашите черти, щрихите към портрета, който трябваше да ме ожесточи. С тази касета започна моето собствено разследване. За шест дни научих всичко за вас, Диас. Министерски пост в кабинета на предишното правителство, мистериозно изчезване след така наречената революция, всичките ви акции – от концлагера Тера Муерта до публикациите за „Кървавият април“, от митингите в Буенита до пожара в казармите Оксамадо. Вие сте враг номер едно в списъците на нашия скъп президент спасител генерал Атилио Лопес…
– Враг номер две – усмихна се Диас.
– Защо номер две, кой е първият?
– Всички.
– Свитата му ли имате предвид?
– Не само. Забравяте ли, че нашият скъп Лопес си има финансисти, промишленици, американски специалисти? Има си и народ, който не му принадлежи по право. Ето го врага номер едно, амиго. Нима президентът спасител ще прости на народа си, който не умее да му принадлежи?
Смяната беше свършила. В кръчмата ставаше все по-шумно. Като в товарен вагон, пълен с бежанци. Лицата им бяха донякъде стрити от праха на рудника, но прахът на умората скриваше чертите, сякаш наистина бяха братя. Народът, който не умееше да принадлежи… Всички околни маси вече бяха заети. Десетина души стояха до тезгяха. Диас се вслушваше в разговорите, които се въртяха около едно и също – утрешния карнавал. Дори в градовете, където урбанизацията измества традициите, карнавалът е събитие, за което може да се говори цялата следваща година. Представях си какво означава той за тези обезличени от тежката работа хора. Обсъждаха се бои за маски, някой молеше натрапчиво за няколко метра „гетчупо“ (нямам представа какво можеше да бъде това), питаха с надежда дали няма да завали като миналата година…
V.
Нещо се стовари върху рамото ми. Мина време, докато разбера, че е просто ръка. Непознатият застана срещу нас, леко наведен, опрян с ръце върху масата. Огледа първо Диас, после мен и се усмихна – уморено и в същото време с очакване. Поканихме го, той се представи – Висенте – и бавно седна. Лицето му беше неестествено розово – навярно с нова кожа след обгаряне, върху която острите, изрусени от тютюна мустаци изглеждаха малко странно. Почука с напукан пръст по дъното на цигарената кутия, не извади нищо и попита:
– Вие май отдалече, а? – безцветен и анонимен глас на човек, който знае цената и силата на думите.
Ненадейно Диас сложи тясната си длан върху напуканата ръка на Висенте и бързо каза:
– Аз съм Хорхе Диас от предишното правителство.
Останах смаян. Този човек за кой ли път ме караше да не разбирам нищо. Разкриваше името си пред друг, който само с една десета от цената за залавянето му би могъл да живее прилично до края на живота си. Или за секунди го беше идентифицирал като активист на съпротивата?
В миг Висенте премисли много неща. По лицето му изпълзя гореща червенина, погледна объркано към мен, върна се към Диас. Накрая произнесе със сподавен глас:
– Ти… вие сте жив, камарадо Диас?
Диас тъжно се усмихна и кимна.
– Няма да ме питаш защо съм при вас, нали?
Висенте отрицателно тръсна глава.
– Как я карате тук? – превключи Диас.
– Е, добре се живее, казал умрелият, преди да го закопаят… Тук, амигос, сме все едни такива, дето никъде не никнат. Как я караме… Зле. Няма книги, след работа хората стават само за пиене. Каквото може да им се каже, преди третата чаша да е влязла в главата… Пък и какви хора сме тук? Има десетина като мен, уволнени от градските заводи или пък избягали. Другите – пеони, гаучоси от разорени ферми, емигранти от къде ли не, дори един китаец има. Половината едва знаят испански… И пистолеросите от охраната – петнайсет кучета, начело с дон Латарда, навсякъде се тикат, току напият някого и надушат нещо. Оня ден без малко да напипат една брошура. Размина се, иначе можеше да свърши с разстрел! Колко души са избити тук, ако знаеш…
Давах си сметка колко абсурдно е официалното ми положение на детектив, който внимателно слуша жертвите си, и колко всъщност съм далеч от официалното си положение. Разбирах, че предишният ми живот се е разрушил, как яко са се пропукали основите на света, изграден непоклатимо в мен. Само за седмица… Започна с твърдото ми намерение да заловя чудовището, нарисувано от лейтенант Маркес, после исках да разбера какво всъщност представлява това чудовище, щом за него се е наложило да изиграят такъв сценарий. Сега не знаех какво искам. Пеленгаторът, разбит в камъните на каньона, беше отсякъл всички връзки. Какво ми предстоеше?