Песента на Тъмния ангел

Кечпоул също беше пиян — суровото му лице се беше зачервило и той току стоварваше юмрука си върху масата.

— Нима трябва да отговоря от името на всички? — попита началникът на стражата на Гърни, след което вдигна ръка и започна да изброява на пръсти. — Е, добре. Първо, бяха оплячкосани няколко гроба. Не е ли така, отче Августин?

Свещеникът тържествено кимна.

— Какво имате предвид? — намеси се Корбет.

— Някои от гробовете в църковното гробище бяха разровени — отвърна отец Августин, — ковчезите бяха измъкнати от земята, в която бяха лежали години наред, капаците им бяха натрошени на парчета, а съдържанието им — разпръснато наоколо като карантия в някоя касапница. Един Господ знае кой го е извършил! Може би вещици, магьосници или пък поклонници на сатаната. Сър Саймън и аз на няколко пъти организирахме хайка, но така и не хванахме злосторниците — свещеникът дълбоко въздъхна. — Междувременно аз предупредих енориашите си, че ако заловим виновниците, ще ги отлъча от Църквата!

— Случват се и други неща — прекъсна го Кечпоул. — Нощем към бреговете се приближават кораби, а по палубите им мъждукат фенери. Явно пращат сигнали на някого, но на кого — един Господ знае.

— И ти смяташ, че Пастирите имат нещо общо с това, така ли? — попита Селдич.

— През есента — продължи Кечпоул, без да обръща внимание на въпроса, — когато вечерите още бяха топли, често слизах до брега след залез-слънце и виждах корабите, или по-точно светлините им, но така и не забелязах някой да подава сигнал от сушата.

— Но Пастирите никога не напускат Убежището си през нощта! — заяви отец Августин. — Предполагам, че си видял контрабандисти — той се усмихна извинително на Гърни. — Съжалявам, сър Саймън, но истината е, че крайбрежието бъка от подобна паплач и незаконната й търговията процъфтява. Пристигат кораби откъде ли не — от Бостън, от Бишопс Лин, от Ипсуич и от Ярмът. Въпреки това мастър Кечпоул е прав. Тук наистина се случиха странни работи — свещеникът хвърли лукав поглед към игуменката — и едно от тях е свързано със смъртта на една от монахините на домина Сесили.

Игуменката стисна устни и сведе поглед, сякаш не желаеше да обсъжда въпроса.

— Вярно ли е? — попита Корбет.

— О, да — намеси се злобно Мънк. — Изглежда, че сестра Агнес, ковчежничката на манастира, е имала навика да се разхожда нощем по брега. Та по време на една от тези си разходки тя се подхлъзнала и паднала върху скалите, където намерила смъртта си.

— Да не забравяме и убийствата — намеси се Селдич, по чието зачервено лице и блеснали очи можеше да се съди, че изброяването на нещастията, случили се напоследък, му доставя истинско удоволствие.

Всъщност докторът вероятно щеше да каже повече, но в този момент икономът наду сребърния си рог и слугите започнаха да поднасят сладкиши и печени ябълки, подправени с кафява захар и канела и намазани с дебел слой гъста сметана. Докато останалите гости на Гърни си приказваха помежду си, Ранулф смушка господаря си.

— Чудна каша са си забъркали тук — прошепна той. — Кой би си помислил, че тези видни люде имат толкова много за криене?

Домина Сесили беше наострила уши в опит да чуе разговора им, така че в отговор Корбет само кимна. „Не че съм изненадан — помисли си кралският пратеник, взирайки се през масата. — Парите и властта винаги водят след себе си престъпления и долни постъпки.“ В кралския двор често се случваше някоя благородна съпруга със знатен произход да се продаде, за да получи благоволение, или високопоставен духовник да скрие в любовното си гнезденце някое мило момиче или пък младолико момче с нежни ръце и пухкав задник.

Когато слугите най-после се оттеглиха, Гърни се опита да смени темата, като попита Корбет как върви войната в Шотландия, но подпийналият и изпаднал в заядливо настроение Селдич не позволи това да се случи.

— Убийството на жената на пекаря — рече той предизвикателно — е толкова заплетено, че разплитането му ще затрудни дори теб, Корбет.

— Смятам сам да разкажа на сър Хю за този и останалите смъртни случаи — изсъска предупредително Лавиниъс Мънк, — но моментът за това още не е настъпил.

— Хайде, хайде — настоя Селдич. — Загадката си я бива. Младата и примерна съпруга на пекаря — хубавица с руси коси, пищни гърди, яки бедра и ангелски устни — се измъква от дома си по залез-слънце, оседлава единствения кон, с който разполага семейството, и се устремява към брега. На следващата сутрин намират трупа й да виси от старата бесилка на скалите.

— Стига вече, Джайлс! — прекъсна го лейди Алис.

— Няма да замълча! — Селдич вдигна ръка. — Загадката, сър Хю, се състои в това, че въпреки че земята под ешафода е била мокра и кална, там не са били открити отпечатъци от копитата на друг кон, освен от този на пекаря. Освен това селяните твърдят, че са видели жената да препуска обратно към селото, но накрая само конят се е върнал в пекарната.

— Така ли е? — попита Корбет.

— Да, да — тросна се Мънк. — Ако се съди по уликите, жената на пекаря е отишла до бесилката, обесила се е, след което някак си отново е яхнала коня си и го е яздила до покрайнините на селото.