Песента на Тъмния ангел

— После пък умря и твоят помощник — добави докторът лукаво.

— А, да — усмихна се кисело Мънк. — Горкият Сердик излезе от имението един късен следобед, а на следващата сутрин обезглавеното му тяло и побитата му на кол глава бяха открити на брега. В този случай също нямаше отпечатъци от стъпки или от копита, нито пък някакви следи от борба.

— Достатъчно! — извика Гърни, потропвайки по масата и отправяйки предупредителен поглед към Селдич. — Та какво казваш, Хю? С краля се разделихте при Суофам?

— Да. Едуард и дворът му се запътиха към параклиса на Светата Дева в Уолсингам.

— А после?

— После кралят може да остане в района, а може и да продължи към Норич или пък към Линкълн.

Улавяйки умолителния поглед в очите на Гърни, Корбет реши, че засега няма нужда да обсъждат повече убийствата, и насочи разговора към дворцовите клюки. Устата на Селдич обаче не можеше да бъде запушена толкова лесно, а пък и Ранулф направи грешката да спомене изцапаните с мастило пръсти на доктора. Селдич тутакси вдигна ръката си и се взря в нея със задоволство.

— О, да — рече той наперено. — Аз съм по-скоро учен, отколкото практик. За мен знанието е по-ценно дори от златото — изведнъж усмивката на доктора стана превзета.

— Кралят сигурно винаги е нащрек, когато пътува из тези краища.

Мънк въздъхна, едва сдържайки раздразнението си.

— Така ли? — попита Корбет. — И защо трябва да е нащрек?

— Сър Хю, сър Хю! Не ми казвай, че не познаваш историята и не знаеш, че дядото на Едуард, Джон, е прекосявал тези земи с армията си. Старият крал бягал от бароните си заедно с цялото си богатство, натоварено на гърбовете на керван товарни кончета. Грешката му била, че се опитал да мине напряко през залива Уош, близо до река Нин, без да прецени колко бързо ще дойде приливът. Е, кралят и приближените му се спасили, но съкровището, онези, които го пазели, и товарните кончета се изгубили навеки.

Корбет се усмихна. От израженията по лицата на останалите съвсем ясно си личеше, че перченето на Селдич с начетеността му се е превърнало в постоянен извор на досада за всички.

Когато вечерята приключи, домина Сесили се извини и каза, че трябвало да се връща в манастира си. Гърни й предложи неколцина от слугите му да я съпроводят дотам, а после сам тръгна да я изпрати до вратата. Отец Августин пък се съгласи да пренощува в имението Мортлейк. След като изслуша благодарностите и похвалите на гостите си, лейди Алис се оттегли. Останалите избутаха столовете си назад и приеха предложението на слугите да им налеят още вино. Корбет прошепна на Ранулф да заведе вече дремещия Малтоут в стаята им и когато двамата излязоха от залата, Мънк кисело се усмихна на кралския пратеник.

— За какво мислиш, сър Хю?

Корбет хвърли един поглед през масата към отец Августин, а после и към Селдич, който седеше в стола си като някакъв дебел и жизнерадостен таласъм, и си играеше с чашата си.

— Какво става тук, Лавиниъс? — промърмори кралският пратеник.

— Всичко е толкова заплетено — отвърна Мънк.

— Защо е бил убит помощникът ти? — мина направо на въпроса Корбет.

— Нямам представа, но аз обвинявам Пастирите. Сердик не беше приказлив, но умееше да надушва интересните клюки. Едно от нещата, които установих, е, че в онази злощастна вечер е посетил монахините в манастира. Домина Сесили твърди, че се отбил просто от учтивост и че си тръгнал преди залез-слънце. Къде е отишъл после обаче и как обезглавеният му труп се е озовал на брега, просто не знам.

— А какво се е случило с коня му? — попита Корбет.

— Един Господ знае! Така и не го намерихме. Отец Августин обаче е прав — този край се е превърнал в гнездо на престъпници, контрабандисти, конекрадци и изобщо всякакви мошеници. Може би трябва да посъветваме краля да изпрати тук окръжните си съдии, за да се поразровят в боклука и да смажат главите на гадините, които пъплят из него.

— Нима това наистина е необходимо? — намеси се ядно Селдич. — Сър Саймън е верен поданик на Короната и прави всичко по силите си, за да поддържа реда в земите си. Не може обаче да бъде държан отговорен за всеки от арендаторите си или пък за Пастирите.

— Как така да не може? — заинати се Мънк. — Нали тъкмо той им е позволил да се установят тук?

— Да, но те не са сторили нищо лошо — отвърна решително докторът.

— Ами жената на пекаря? — намеси се Корбет внимателно. — Как й беше името?

— Форбър, Амилия Форбър. Клетницата сега лежи погребана в църковното гробище, но дали почива в мир — един Господ знае.

— Ти видя ли трупа? — обърна се кралският пратеник към Селдич.

— Да, и заключих, че жената е починала вследствие на обесване.

— Не се ли забелязваха някакви други следи от насилие?

— Като например?

— Ами като следи от удар по главата или пък белези от въже по китките…

— Не, не — усмихна се тъжно докторът. — Прегледах трупа подробно, но не открих нищо такова. Някои от селяните дори твърдяха, че жената се е самоубила, и настояваха сърцето й да бъде пронизано с дървен кол, а тялото й — погребано под бесилката.

— Горката женица — отбеляза Корбет.