Песента на Тъмния ангел

— Какво да ти кажа, сър Хю — Амилия не беше оттук, беше хубава и се държеше високомерно. Пък и ти срещал ли си някога пекар, който да е обичан от своите съселяни?

Корбет се усмихна и сви рамене.

— Е, Форбър също не се радва на особени симпатии — продължи Селдич. — На останалите им се налага да купуват онова, което той произвежда, а като прибавим към това и факта, че беше женен за хубавица, може да се каже, че не е ничий любимец.

— А ти как смяташ? Възможно ли е Амилия наистина да се е самоубила? — попита кралският пратеник.

— Не е изключено. Огледах трупа й много внимателно, но не открих нито следи от удар по главата, нито някаква следа от приспивателно или отрова.

— И въпреки това смяташ, че е по-вероятно жената да е била убита?

— Разбира се, не мога да съм сигурен — отвърна докторът, — но аз лично не се сещам за причина, поради която една красива и млада жена би посегнала на живота си. Защо да го прави? Слава Богу, отец Августин зададе същия въпрос на енориашите си и сега Амилия лежи погребана в църковното гробище.

— Да, но при ешафода не е имало никого другиго — намеси се Мънк. — Не са открити следи нито от борба, нито от копитата на друг кон, нито пък от ботуши.

Селдич се размърда в стола си.

— Съвършено вярно. Но ако ставаше въпрос за самоубийство, защо някой би си правил труда да връща коня до селото, яздейки странично, сякаш на седлото седи горката Амилия?

— И ти смяташ, че конят е бил върнат от убиеца на жената, така ли? — попита Корбет.

— Да, така смятам.

След тези думи докторът присви очи и Корбет си даде сметка, че въпреки безцеремонното си поведение Джайлс Селдич е доста умен мъж, който не се влияе от нагласите в обществото.

— Кой е видял конят да се връща в селото? — продължи с въпросите кралският пратеник.

— Двама селяни. Разпознали коня на пекаря и видели, че ездачът седи странично на седлото. Не можаха да кажат нищо повече, понеже навън вече било тъмно, пък и те се дръпнали от пътя на конника и свели очи — както ти казах, никой не обича пекаря; същото важеше и за покойната му жена.

— И къде се е случило това?

— На пътя край Хънстън. И дори без да ме попиташ — продължи докторът, — ще ти кажа, че когато конят влязъл в селото, мистериозният ездач вече бил изчезнал. Ето затова мислим, че става дума за убийство — Селдич се усмихна на свещеника. — Благодаря ти за подкрепата, отче. Ако не беше ти, тези прости селяци можеше още повече да осквернят трупа на горката жена.

— Не ги съди толкова строго — отвърна отец Августин. — Хънстън е доста изолирано място и обитателите му са принудени да си съжителстват тясно. Клюките в селото бързо се разнасят, но едновременно с това селяните са затворени и потайни към новодошлите. Аз например съм тук вече почти две години, а все още не съм приет изцяло.

— Значи не си родом от тези краища, така ли, отче?

— Не, не съм. Роден съм и съм израснал в Бишопс Лин — свещеникът горчиво се засмя, — но негово преосвещенство, епископът на Норич, ме изпрати тук заради греховете ми. Сега обаче наистина е време да си лягам…

След тези думи Мънк стана от масата, протегна се, та чак костите му изпукаха, и шумно се прозя. Отец Августин също се изправи. Корбет, чиито клепачи вече бяха натежали за сън, пожела и на двама им лека нощ и се запъти към стаята си. Там завари Ранулф и Малтоут блажено да хъркат в леглата си. Кралският пратеник зави помощниците си, след което прекоси помещението и застана до прозореца.

— Странни убийства — прошепна той, взирайки се в мъгливата, студена нощ. — Потайни люде — Корбет си спомни изцапаните с мастило пръсти на семейния лекар на Гърни и продължи да си мърмори под нос. — Трябва да говоря със Селдич. Явно докторът познава тайните на това място.

После кралският пратеник се съблече набързо, пъхна се в леглото и придърпа завивките до брадичката си — въпреки че в стаята весело горяха мангали, въздухът беше студен. „Мънк едва ли е дошъл в Хънстън само за да разследва Пастирите“ — помисли си Корбет, преди да се унесе.

Глава трета

На другия ден Корбет се събуди рано от звъна на камбана, която трябваше да даде знак на слугите, че е време да стават, и да оповести, че ежедневният живот в имението започва отново. И така, кралският пратеник се надигна от леглото и почти веднага се наметна с една завивка, тъй като на вратата се почука. В следващия момент някакъв слуга внесе няколко пръстени съда, пълни с гореща вода за миене, както и чисти кърпи. Щом слугата излезе, Корбет извика на Малтоут и на Ранулф да стават, след което бързо се избръсна и изми. После счупи печатите на служебната си чанта, извади оттам пособията си за писане и ги подреди върху масата. По това време двамата му помощници все още не се бяха разбудили, така че се наложи кралският пратеник да отвори прозореца. Студеният сутрешен въздух веднага нахлу в стаята и Ранулф и Малтоут се измъкнаха от леглата си, пухтейки и ругаейки. Без да им обръща внимание, Корбет се взря в гъстата мъгла, която все още се стелеше навън.