Песента на Тъмния ангел

— Съществуват много легенди за него и според някои от тях във владенията на сър Саймън се крие истинско съкровище — отвърна му Селдич, след което внезапно млъкна, тъй като групичката им отмина блатото и Гърни ги пришпори нататък.

Докато яздеха по една добре утъпкана пътека, Корбет си даде сметка, че се движат на юг, навлизайки все по-навътре в сушата, а брегът е от лявата им страна.

— Какво представлява това Убежище? — обърна се той към Гърни, изравнявайки коня си с неговия.

— Най-обикновено старо стопанство, което беше изоставено по времето на баща ми, тъй като бедната почва не можеше да изхранва обитателите му. Оттогава в него се подслоняват овчари, скитници, странстващи монаси и изобщо всички, които имат нужда от убежище.

— Кажи ми — ти защо пусна Пастирите вътре?

Гърни отметна качулката от главата си и попи потта, избила по челото му.

— А защо да не ги пусна? Сториха ми се богобоязливи и безобидни — той се усмихна. — Не си мисли, че съм светец, Хю. В замяна на подслона, който им осигурих, Пастирите работят безплатно в стопанството ми — той посочи през стелещата се мъгла. — Виждаш ли светлината? Почти пристигнахме.

След тези думи Гърни препусна напред, при което мъглата се разсея, като че ли само тях бе чакала, и Убежището се разкри пред очите на групата конници. Всъщност за момента от него не се виждаше друго освен една висока стена, яка дъбова порта, а над всичко това — няколко сламени и един покрит с плочи покрив.

— Кой е там? — прозвуча глас.

Корбет присви очи и забеляза, че край една от колоните на портата стои някакъв мъж. После изщрака огниво, пламна факла.

— Кой е там? — повтори гласът.

Гърни направи знак на спътниците си да останат по местата си и излезе напред с коня си.

— Сър Саймън Гърни! — извика той, изправяйки се на стремената си. — С мен е и кралският пратеник, сър Хю Корбет!

— Изчакайте там! — отвърна гласът.

След тези думи фигурата на портата остави факлата и изчезна.

— Мислех, че Убежището е твоя собственост, сър Саймън… — рече Корбет, изравнявайки коня си с този на господаря на имението Мортлейк.

— Да — сви рамене Гърни, — но съм дал на Пастирите същите права, с които разполага всяка религиозна обител. Това значи, че човек не може просто да нахлуе вътре, когато му скимне. Все пак из провинцията бродят какви ли не престъпници, а те с радост биха се възползвали от достъпните им провизии, както и от всяка жена под шейсет!

В следващия момент портите се отвориха и сър Саймън замълча, а Корбет с любопитство се вгледа в двамата мъже, които излязоха от Убежището и се запътиха към тях.

— По-възрастният е мастър Джоузеф — прошепна Гърни, — а другият е Филип Нетлър. Иначе казано — това са игуменът на манастира и първият му помощник.

Мастър Джоузеф беше около петдесетгодишен мъж с дребно телосложение, обгоряло от слънцето лице и светлосини очи, през които премина лека сянка, докато той се усмихваше на Гърни и кимаше по посока на Корбет. „Прилича повече на военачалник, отколкото на духовник“ — реши кралският пратеник. Колкото до Филип Нетлър, по-младият мъж се отличаваше с рошава черна коса, слабо лице, очи, заслонени от тежки клепачи, и тънки устни. Той изглеждаше по-бдителен, а очите му постоянно се отместваха към Мънк, който седеше върху коня си като някой зъл дух.

— Добър ден, сър Саймън — усмихна се мастър Джоузеф на Гърни.

— Този човек с мен е специалният пратеник на краля, сър Хю Корбет — рече господарят на имението.

Мастър Джоузеф протегна ръка на Корбет и кралският пратеник я стисна. Дланта на водача на Пастирите беше мека и топла.

— А този тук е мастър Филип.

Кралският пратеник се здрависа и с Нетлър, но този път усети леко безпокойство. Лицето на Филип беше безизразно, а очите му избягваха погледа на Корбет.

— Пратеник на краля, а? — изрази на глас притесненията на другаря си мастър Джоузеф. — Но защо? Нали не си дошъл да ни изгониш от Убежището?

Корбет се усмихна и поклати глава.

— Виждам, че си откровен, мастър Джоузеф, и смятам да ти отвърна със същото. Епископите са обезпокоени от присъствието на различните нови религиозни общности в кралството и изразиха тревогите си пред краля. И така — кралският пратеник подбираше думите си внимателно, — Едуард реши да се поинтересува от делата ви, макар че в момента по-голямата му грижа са смъртните случаи в околността.

— Така си и знаех! — отвърна мастър Джоузеф.

— Ние нямаме нищо общо с това! — извиси Нетлър пискливото си, злобно гласче. — Сър Саймън може да потвърди, че се занимаваме единствено със себе си.

— Няма ли да ни поканите вътре? — попита изведнъж Мънк, приближавайки се с коня си. — Измръзнахме от студ!

— Сър Саймън — започна решително мастър Джоузеф, — ти ни даде Убежището и честната си дума, че докато не създаваме проблеми на никого, ще имаме право сами да преценяваме кой да има достъп до обителта ни. И сам знаеш, че общността ни е затворена и не бихме могли да позволим на всеки да влиза и да излиза, когато си поиска.