Песента на Тъмния ангел

— Не и детенцето ми! — простена отчаяната майка и започна да удря главата си в едно от колелата на каруцата. — Не и моята Марина!

Съпругът й се опита да я вдигне на крака, но жената отново се отскубна от него, при което качулката се смъкна от главата й и отдолу се показа рядка посивяла косица.

— Кой би могъл да стори подобно нещо? — извика тя, хвърляйки се към Гърни и сграбчвайки наметката му. — Кой?

Ужасяващият плач на изгубилата рожбата си майка заглуши всички останали звуци.

— Марина е, нали? — обърна се Гърни към съпруга й.

Мъжът, по чиито бузи вече се търкаляха сълзи, кимна.

— Искам справедливост, господарю — прошепна той.

— Ще я имаш, обещавам.

Покрусеният баща погледна към свещеника.

— Ще я погребеш ли, отче?

— Да, Фулк, в църковното гробище.

След като получи това обещание, Фулк си проправи път до мастър Джоузеф, който стоеше настрани и мълчаливо наблюдаваше ставащото.

— Нали уж щеше да се грижиш за нея? — рече той горчиво.

— Какво стана?

Мастър Джоузеф запази самообладание и се престори, че не чува злобните подмятания на тълпата.

— Грижех се за нея, Фулк, но снощи Марина настоя да се върне в селото. Трябвало непременно да се види с теб, поне така ми каза. А може би е трябвало да се види с някого другиго?

— Къде е Гилбърт, онзи вещерски син? — извика някой.

— Няма го тук — отвърна друг.

— Кой е този Гилбърт, отче Августин? — поинтересува се Корбет, навеждайки се напред.

— Той беше влюбен в девойката. Простовато момче, син на дървар. Живее заедно с майка си в края на селото — къщата им се намира по пътя за крайбрежието, малко след църквата. Жената е знахарка и познава билките и лековитите им свойства — отец Августин сниши глас, — но нали знаеш как е, сър Хю — хората говорят, че е магьосница и че нощем яхвала вятъра, и препускала из небето заедно с други демони.

Изведнъж тълпата се оживи, така че се наложи Гърни да възседне отново коня си и да изкрещи за тишина.

— Все още не разполагаме с доказателства срещу никого! — извика той.

— Но кой друг би могъл да е виновен? — попита някой.

В следващия момент някакъв нисък мъж с тлъсто шкембе се измъкна от групичката, която вече се беше събрала около Фулк и съпругата му, и наперено тръгна към Гърни, току прокарвайки дебелите си пръсти през рехавата си руса косица. Покритото му с брадавици лице беше начумерено. Накрая мъжът застана пред коня на Гърни и заяви:

— Нали знаеш обичая, сър Саймън? Аз, Робърт Фицосбърн, съдебен пристав в това село, настоявам да бъдат излъчени съдебни заседатели и да бъде назован убиецът!

Значи това бил съдебният пристав. Корбет огледа мъжа внимателно, припомняйки си клюките, които беше чул предната вечер, и забеляза, че ботушите и елекът му са с по-добро качество от тези на останалите селяни. В следващия момент Фицосбърн разпери ръце и се обърна към тълпата:

— Всички настояваме! Такъв е обичаят и законът!

Щом чуха това, селяните закрещяха одобрително, при което Корбет хвана дръжката на меча си под плаща и хвърли един предупредителен поглед към Ранулф и Малтоут. Тълпата пристъпи напред. В следващия момент по пътеката изтрополиха конски копита и кралският пратеник се обърна, за да види какво става. Кечпоул и още неколцина от хората на Гърни, всичките в униформи, препускаха към селския площад. Началникът на стражата на сър Саймън очевидно беше предвидил какво може да стане, така че под наметалото си носеше ризница. Останалите петима мъже също бяха добре въоръжени.

След като ги видя да приближават, Робърт Фицосбърн загуби част от арогантността си, но въпреки това продължи да се ежи.

— Знаеш обичая, сър Саймън — рече той предизвикателно.

— Убитата е дъщеря на твой арендатор, така че се налага да се разправиш с виновниците. Разполагаш с цялата власт да го направиш.

Гърни се обърна към Корбет и вяло му се усмихна.

— Фицосбърн е прав — рече той. — По тези земи аз съм закона. Ти обаче си кралски пратеник тук. Е, какво би ме посъветвал да сторя?

Корбет се взря в тълпата селяни, които се суетяха около каруцата и трагичния й товар. Съдебният пристав действително имаше основания за искането си — в крайна сметка, едно младо момиче беше жестоко убито. Освен това, ако бъдеше свикан съд и кралският пратеник присъстваше на заседанието му, това загадъчно място и странните убийства, извършени в него, можеха да му се изяснят. Да, Хънстън беше забулен от много слоеве мъгла, които скриваха всичко тук не само от очите на хората, но и от очите на Бог. Корбет погледна към Гърни.

— Съгласен съм! — заяви той решително. — Трябва да бъде свикан съд!

Глава четвърта