Песента на Тъмния ангел

— Така да бъде — обеща той, след което хвърли един предупредителен поглед към съдебните заседатели, а после и към останалите селяни, които се бяха струпали в нефа и в момента заплашително мърмореха. — На обвиняемите ще бъде осигурен справедлив процес — заяви решително господарят на имението. — Трябва да им бъде осигурен справедлив процес!

Откъм различни части на нефа се дочуха неодобрителни възгласи.

— Заседателите изпълниха своите задължения — продължи Гърни, изваждайки от кесията си две сребърни монети и поставяйки ги на масата. — Това сребро е за кожаря Фулк, за да плати с него погребалната служба на дъщеря си. Освен това ще платя на отец Августин и ще му поръчам да отслужва литургии за упокой на душата на Марина отсега, та чак до Великден.

Селяните, които вече жужаха досущ като рояк пчели, наобиколиха съдебните заседатели и докато онези излизаха от църквата, одобрително ги потупваха по гърба. Отец Августин заяви, че имал някаква работа, така че остави записките от заседанието на Гърни и се забърза след енориашите си.

Сър Саймън направи знак на Кечпоул да се приближи.

— Вземи неколцина мъже — нареди му той — и отидете да арестувате Гунхилда и Гилбърт. Моли се да стигнете до тях преди селяните, които сигурно вече се тълпят в кръчмата „Кътче край камината“, да се напият и да вземат закона в свои ръце.

Кечпоул побърза да изпълни заповедта на господаря си, а самият Гърни се изправи, протегна се и погледна към Корбет.

— Хубава работа свършихме, няма що.

— Краят също няма да е хубав — Корбет стисна устни и погледна към вратата на църквата. „Арендаторите ти — помисли си той — искат справедливост и кръв.“

— В имението ли ще се връщаш сега?

— Може би по-късно. Искам да огледам околността, преди да се стъмни.

Корбет се извини и — следван по петите от мрачните Ранулф и Малтоут — се отправи към полянката зад къщата на свещеника, където пасяха конете им. После тримата препуснаха през селото и кралският пратеник, който яздеше най-отпред, заоглежда варосаните постройки със сламени покриви, всяка една от които беше издигната върху свое собствено парче земя. Явно селото процъфтяваше, помисли си той, но едновременно с това наоколо определено се усещаше тягостното присъствие на насилствена смърт. По уличките нямаше никого — жените се бяха затворили вкъщи с децата си, а мъжете се бяха събрали в кръчмата срещу селската мера със заледеното езерце.

Селяните, които стояха на вратата на „Кътче край камината“, забелязаха кралския пратеник и го поздравиха. В отговор той вдигна облечената си в ръкавица ръка. После видя Робърт да излиза от къщата си — прясно боядисана постройка с каменна основа и с кръстосани греди по фасадата на зидания втори етаж — и се зачуди откъде ли се е взело новопридобитото богатство на съдебния пристав. По-нататък се намираше къщата на пекаря, обозначена с малка, но ярка табела, на която бяха изобразени три бели хлебчета върху сребърен поднос. При други обстоятелства Корбет би се отбил в пекарната, но капаците на прозорците бяха затворени, а вратата — залостена, сякаш смъртта на девойката беше напомнила на пекаря за собствената му трагедия. И така, кралският пратеник продължи да язди, докато накрая не излезе от селото, откъдето пък пое по пътя към скалите.

Нощта бавно настъпваше и над гневните вълни на отлива се стелеше мъгла. Хищните крясъци на морските птици се смесваха със стенанията на вятъра. „Ама че зловещо място!“ — помисли си Корбет, след което си спомни легендите, които се разказваха за него. Някой в Суофам беше нарекъл тукашния вятър Тъмния ангел и бе разказал на кралския пратеник, че някога в тази част на Норфък живеело древно племе, което се опълчило на римляните и потопило земята в кръв. Корбет едва не подскочи, когато Ранулф изравни коня си с неговия.

— Господарю — започна помощникът му предпазливо, — двамата с Малтоут се чудехме колко време смяташ да останем тук.

Корбет се усмихна.

— Колкото е необходимо, Ранулф.

— Но нали селяните вече си намериха виновник за убийството на онова момиче? — смени тактиката Ранулф. — Сър Саймън е прав — ако Гилбърт им падне в ръцете, ще го убият.

Кралският пратеник дръпна юздите на коня си и се вгледа в своя помощник.

— Срещал ли си мастър Джоузеф преди?

Ранулф се почеса по наболата брада.

— И аз си мислех за това. Той определено ме позна, а мисля, че и аз се сещам кой е.

— И откъде се познавате?

— Не знам, не мога да си спомня.

— Какво мислиш за Пастирите? — попита Корбет.

— Най-обикновени шарлатани — ухили се Ранулф. — Старата ми майка все ми казваше да внимавам с религията, понеже истинските светци били несравнимо по-малко от мошениците.

— Значи смяташ, че Пастирите са мошеници, така ли?

— Мисля, че трябва да ги разпитаме.

Корбет кимна.

— Щом приключим тук, двамата с Малтоут ще отидете да поднесете съболезнованията ми на мастър Джоузеф и ще се опитате да си поговорите с подопечните му младежи и девойки.

Ранулф затвори очи.

— Студено ми е, господарю! И освен това съм гладен!