— Това ти трябва да го докажеш, сър Хю! Честно казано, не ме е грижа кой е убил Марина. Един ден обаче някой ще плати за смъртта на дъщеря ми! — човекът на граф Съри сграбчи юздите на коня си, наведе се напред и почти завря лицето си в това на Корбет. — Знам какво си мислиш за мен — прошепна той, при което кралският пратеник видя убийствената омраза, горяща в очите му. — Смяташ, че нямам нито скрупули, нито принципи, нито пък морал. Но кажи ми — как човек може да притежава тези неща, без да има душа? Моята душа, животът ми, беше погубен в деня, в който Катерина беше убита. Господ ми отне съпругата, а после и дъщерята, така че вече не слушам какво мънкат свещениците! — Мънк отметна глава назад, взря се в сивкавото небе и тихо простена. — Проклинам Бог и ще го проклинам до сетния си ден! — рече той, дръпна юздите на коня си и препусна обратно към имението.
Корбет проследи отдалечаването му с поглед. Чувстваше се неловко. Беше съдил Мънк сурово, а не си беше давал сметка за кошмарите и призраците, тормозещи душата му. Изведнъж кралският пратеник усети, че го завладява състрадание към този мъж, който беше превърнал дъщеря си в център на своето съществуване, след което я бе изгубил. Корбет бавно подкара коня си по пътеката. Какво друго се казваше в слуховете за Мънк? Не съществуваха ли подозрения, че убитият му помощник, Сердик Ликспитъл, е бил влюбен в дъщеря му? Със сигурност се говореше, че Мънк обвинявал помощника си, че не е бил достатъчно предпазлив. Корбет се взря в подскачащата нагоре-надолу глава на коня. Ами ако Мънк сам беше поискал да го изпратят тук? Възможно ли беше служителят на граф Съри да е дошъл сред пустошта на Норфък, за да си уреди сметките с Пастирите, както и със собствения си помощник? Имаше ли някаква връзка между Мънк и жената на пекаря? В следващия момент конят на Корбет изцвили и го изтръгна от унеса му. Кралският пратеник се озърна наоколо и видя, че е само на един хвърлей разстояние от портата на имението Мортлейк.
Във вътрешния двор го посрещна някакъв коняр, който отведе коня му, след което Корбет влезе през предната врата на къщата. В залата и в дневната нямаше никого. Един слуга му съобщи, че сър Саймън и съпругата му се били оттеглили в спалнята си. И така кралският пратеник си взе нещо за хапване от кухнята, сгря си една оловна чаша с вино и я отнесе в стаята си. След като се постопли пред малкия огън, той запали свещи и ги постави върху масата. После взе перо, мастилница и парче пергамент и се опита да въведе някакъв ред в загадките, с които се беше сблъскал.
Първо начерта груба карта на крайбрежието, на която отбеляза разположението на различни обекти, а след това се зае да състави списък на всички замесени, започвайки от сър Саймън Гърни. Корбет захапа крайчето на перото си и се замисли. Господарят на имението изглеждаше напрегнат, леко резервиран и притеснен. От какво ли обаче се страхуваше? После дойде ред на доктор Джайлс Селдич — загадъчна личност. Кечпоул, началникът на стражата на сър Саймън, беше верен на господаря си, не харесваше непознати и направо ненавиждаше Пастирите. Лавиниъс Мънк можеше да е просто луд, но можеше и да е движен от жаждата си за мъст. Неговото име предизвика поредица от въпроси. Какво всъщност правеше човекът на граф Съри тук — разследваше Пастирите, търсеше отплата за смъртта на дъщеря си или пък преследваше някаква съвсем друга, потайна цел? Кой беше виновен за смъртта на помощника му, Сердик Ликспитъл? Каква работа беше имал Сердик сред пустошта? Защо главата му беше така варварски отсечена и побита на кол на някакъв си мъглив и студен бряг? Как убиецът беше успял да се измъкне, без да остави никакви следи?
Ами Пастирите? Какви бяха те — фанатици, глупаци или светци? Имаше ли смисъл да пише за тях до колегите си от кралската канцелария или от Хазната? Корбет започна да изрежда имената им. Първо, мастър Джоузеф. Кой беше той? Откъде го познаваше Ранулф? После, Марина, дъщерята на кожаря Фулк — защо девойката беше излязла от Убежището и какво беше правила сред пустошта?
В един момент започна да изглежда, че списъкът на кралския пратеник няма да има край. До името на Амилия Форбър, жената на пекаря, той си записа следните въпроси: „Защо й е било да ходи при бесилката? Защо не е оказала съпротива? Защо наоколо е нямало следи от друг кон? Кой е върнал нейния кон в селото?“
Корбет уморено разтърка очи и за миг просто остана загледан в пространството. После въздъхна, отпи от греяното си вино и продължи да пише.