Песента на Тъмния ангел

Отец Августин не беше местен жител и не се чувстваше напълно приет от енориашите си. Домина Сесили беше доста умна жена и обичаше удоволствията. А какъв ли беше източникът на новопридобитото богатство на съдебния пристав Робърт? След като записа и този въпрос, кралският пратеник остави перото си на масата, скръсти ръце и огледа списъка си. Имаше още неясни неща. Кой разравяше старите гробове в църковния двор? Как сестра Агнес беше паднала от скалите? Корбет стана от стола си и се взря в сенките в другия край на стаята. Един въпрос не му даваше мира: защо Мънк беше изпратен тук? И какво беше това толкова важно нещо, което бе накарало краля да изпроводи един от най-доверените си хора, уж за да помогне на дясната ръка на граф Съри при разследването на няколко странни убийства?

Корбет се върна на масата и си припомни последната си среща с Едуард. Кралят беше избягвал погледа му, взирайки се в един сокол, който подрънкваше с верижката, с която бе прикован към пръта си. Джон де Уорън, графът на Съри, също беше присъствал, като през цялото време беше поглаждал уста, сякаш прикривайки усмивката си.

Тази среща се беше състояла в Суофам, а в момента Едуард и младата кралица, французойката Маргарет, трябваше да са в Уолсингам.

— Ще почакам — промърмори си под носа Корбет. — Ще почакам още малко. И ако дотогава Мънк не ми каже истината, ще препусна до Уолсингам и ще принудя краля да ми я каже!

След като взе това решение, кралският пратеник легна в леглото си, затвори очи и се унесе в сън. Навън се спусна мрак и все по-гръмката песен на Тъмния ангел започна да надвива рева на морето.

Глава пета

— Господарю!

Корбет отвори очи и видя, че Ранулф се е навел над него.

— Икономът ни вика за вечеря!

Кралският пратеник провеси крака от леглото и се взря в помощниците си. И двамата бяха увити в плащовете си, по които се забелязваха множество дъждовни капки, блещукащи на мъждивата светлина от свещите.

— Отидохме до Убежището — заяви Ранулф. — Мастър Джоузеф беше изненадващо дружелюбен и ни позволи да влезем вътре. Освен това сподели предположението си, че ме е виждал някъде и преди, но не можа да си спомни къде.

Корбет потри лицето си с ръце.

— Успяхте ли да си поприказвате с някой от членовете на общността?

— Да, макар че мастър Джоузеф и Нетлър така и не ни оставиха насаме с тях. Всички, с които говорихме, казаха, че по принцип Марина била весело девойче, но че в дните преди смъртта си се била затворила в себе си.

— И?

— Сънувала кошмари. Жените — които спят отделно от мъжете — я чували да вика насън името „Бланш“.

— И коя е тази Бланш?

— Приятелка на Марина от детинство и дъщеря на съдебния пристав. Тя била една от първите, които се присъединили към Пастирите. Заминала преди повече от година.

Корбет въздъхна, а после стана и се приближи до умивалника, където изми лицето и ръцете си и се избърса с една кърпа. През това време Ранулф и Малтоут си свалиха плащовете и ботушите, обуха си меки кожени полуботуши и също се измиха. Накрая всички слязоха в залата на господарската къща.

Вечерята протече доста хаотично. Гърни явно все още се тревожеше за смъртта на момичето и за последните събития от селото, така че почти не продума. Лейди Алис сякаш се зарази от настроението му и само ровеше в храната си. Мънк, на чието лице се беше появила някаква странна усмивка, се нахрани в мълчание. Корбет през цялото време го наблюдаваше и за пореден път се зачуди дали човекът на граф Съри не полудява.

Всички все още бяха на масата, когато Кечпоул нахълта в залата. Началникът на стражата на Гърни беше подгизнал и оплескан с кал, а настроението му очевидно беше ужасно.

— Дявол да ги вземе всичките! — изруга той. — Гилбърт и проклетата му майка ги няма! Избягали са! — Кечпоул измъкна ръка изпод наметката си. — Намерих това в къщата им — той разтвори пръсти и в дланта му проблесна кехлибарена огърлица.

— Това е огърлицата на Марина! — незабавно рече Селдич, а после смутено се усмихна. — Познавах момичето добре. Значи селяните са били прави, а? Наистина Гилбърт я е убил.

— Минах през селото — рече Кечпоул. — Онези, които бяха тръгнали да го търсят, още пият в кръчмата. Явно ще се стигне до насилие.

Гърни поклати глава.

— Благодаря ти, Адам, но стига вече. Преоблечи се и ела да вечеряш с нас. Утре ни чака нов ден.

Корбет се възползва от възможността да се извини и се оттегли. И така, кралският пратеник остави Ранулф и Малтоут да пият и се върна в стаята си, за да прегледа бележките, които си беше водил. После изчака останалите да се приберат по стаите си, излезе в коридора и намери някакъв слуга, който го заведе до спалнята на Мънк. Когато стигнаха дотам, Корбет почука по вратата, след което умишлено влезе, без да е дочакал отговор. Мънк седеше на масата, с гръб към вратата, така че му се наложи да се завърти, за да види кой го безпокои. Щом съзря кралския пратеник, той бързо събра ръкописите, разстлани пред него, и се изправи. Онази странна усмивка все още трептеше на лицето му.

— Какво има? — попита. — Какво мога да направя за теб?