Песента на Тъмния ангел

— Опитах се — промърмори отец Августин, — но жаждата за кръв на селяните се оказа по-силна от мен. Не можеш да ги виниш, сър Хю. Марина лежи мъртва в църквата ми. Все някой трябва да плати за смъртта й, нали така?

Гърни щракна с пръсти към хората си.

— Занесете тялото на жената в църквата. Отче, аз ще платя за погребението.

— Ами младежът? — Корбет кимна към Гилбърт, който стискаше ръцете на човека, който го беше арестувал, и се взираше с отворена уста в подгизналия труп на майка си.

— Отведете го в имението! — нареди Гърни на хората си. — И кажете на мастър Селдич да се погрижи за раните му!

Корбет огледа селяните.

— Дворът е наблизо — в Уолсингам. Сигурен съм, че кралят няма да се зарадва, ако чуе за насилието и хаоса, възцарили се тук. Отсега нататък всеки, който вдигне ръка срещу Гилбърт, ще се счита за нарушител на кралския закон.

— Точно така — потвърди господарят на имението. — Ужасно зло вилнее тук. През последните няколко месеца станахме свидетели на твърде много насилствена смърт. Хайде, прибирайте се! Вървете си по домовете!

Всички се разотидоха. Разбира се, не се мина без ропота на неколцина побойници, но по-мъдрите им съселяни вече започваха да взимат превес. Тълпата се разпръсна, жените подкараха децата си към къщи, а мъжете се сетиха, че на полето ги чака работа. Гилбърт беше качен на коня на един от хората на Гърни, след което всички последваха господаря на имението обратно към Мортлейк. Точно преди да влязат през портите, сър Саймън изравни коня си с този на Корбет.

— Благодаря ти, Хю.

Кралският пратеник го погледна.

— Знам какво си мислиш — рече Гърни. — Че е трябвало да проявя по-голяма строгост. Но това са моите хора, Хю. Държах Марина по време на кръщенето й…

Корбет успокоително го потупа по ръката.

— Не е моя работа да те съдя, сър Саймън — каза той. — Гилбърт може и да е виновен и ако е така, трябва да увисне на бесилото заради ужасното си престъпление. Междувременно обаче младежът би могъл да ни е от полза. Кажи ми — в имението има ли тъмница?

Гърни кимна.

— В такъв случай затвори Гилбърт там, но се постарай да се чувства удобно.

Сър Саймън се съгласи и двамата с Корбет влязоха в двора сред тропот на копита.

Лейди Алис и прислужничките й побързаха да ги посрещнат, при което Гърни набързо обясни какво се е случило. После господарката на имението въведе групата мъже в залата, където слугите от кухнята им донесоха чаши с ейл, хляб, сирене и осолен бекон. Мънк вече седеше пред камината; там бяха и все още сънените Ранулф и Малтоут. Служителят на граф Съри изглеждаше малко по-спокоен от предната вечер и търпеливо изслуша разказа на Корбет за събитията, развили се в селото.

— Ще разпиташ ли този Гилбърт?

Кралският пратеник кимна.

— Хубаво!

— Всъщност не трябва ли ти да го разпиташ? — попита Корбет. — Смъртта на Марина няма как да не е свързана и с Пастирите. Все пак тя е била част от общността им…

— Не, не — Мънк поклати глава и се заигра с дръжката на камата си. — Ти се заеми с Гилбърт.

Корбет едва прикри раздразнението си.

— Къде е погребано тялото на Ликспитъл?

— В селското гробище.

— Остана ли нещо след него? Някакво имущество?

— Да, малко документи, няколко дрънкулки и оръжия, както и дрехите, с които е бил облечен, когато е умрял. Селдич подготви тялото за погребението, но не се е престаравал. В крайна сметка един обезглавен труп не е най-приятната гледка на света.

— Може ли да разгледам вещите му? — попита Корбет.

— И това ще стане — Мънк се изправи на крака. — Сега обаче имам малко работа с достопочтените монахини от манастира „Кръст Господен“ — той покровителствено потупа кралския пратеник по раменете. — Ти се погрижи за селяните, Корбет, а другите неща остави на мен.

След тези думи Мънк излезе от залата, а Корбет смигна на Ранулф и Малтоут.

— А как са момчетата ми?

Ранулф простена.

— Много вино пихме — рече той, — но вината е изцяло на Малтоут — той предизвика Кечпоул на състезание по пиене…

В този момент в залата влезе самият Кечпоул и Ранулф млъкна.

— Затворникът е в тъмницата, сър Хю — ухили се старият войник. — Отдавна не бяхме имали затворник.

— Удобно ли се чувства?

— Да, само дето го е страх да не го обесят — Кечпоул се усмихна. — Но в крайна сметка, кой не го е страх от това?

Корбет довърши ейла си и излезе на двора, където проследи с поглед как Мънк се качва на коня си и го пришпорва през портите. След това кралският пратеник се качи в стаята си и извади от дисагите си един специален ключ.

— Всеки уважаващ се крадец има един такъв, господарю — беше му обяснил веднъж Ранулф. — Всички ключалки си приличат и този ключ може да отключи повечето.

И така, Корбет се забърза по коридора към стаята на Мънк. Когато стигна дотам, той пъхна ключа в ключалката и го завъртя. Всичко стана много лесно.

— Значи Ранулф е бил прав — каза си кралският пратеник, след което отвори вратата и огледа стаята.