До обяд на същия ден Форбър и съдебният пристав бяха доведени в имението Мортлейк. Корбет се срещна първо с пекаря. Без да обръща внимание на протестите му, че е бил откъснат от работата си, кралският пратеник му посочи едно столче в ъгъла на залата и се разположи срещу него. После огледа сивата му коса и възбледата кожа, която създаваше впечатлението, че пекарят се е изцапал с брашно. Форбър беше дребен и слаб мъж със стрелкащи се насам-натам очи. Той току облизваше устни, а високо на бузата му нервно трепкаше едно мускулче.
— Искам да си поговорим за смъртта на съпругата ти — започна Корбет, без да увърта, от което притеснението на Форбър само се увеличи. — Името й беше Амилия, нали?
— Да — прошепна пекарят.
— От колко време бяхте женени?
— От шест години. Тя беше с десет години по-млада от мен — очите на мъжа се напълниха със сълзи. — Беше много красива, сър Хю — погледът му пробяга из празната зала. — За съжаление, така и не се почувства в Хънстън като у дома си.
— Откъде беше родом?
— От Бишопс Лин. Някога ходех там, за да си купувам брашно от баща й, който е мелничар. Моминското й име беше Кълпепър.
Корбет извърна поглед. Един мелничар в град като Бишопс Лин трябваше да е доста богат. Защо тогава беше позволил на дъщеря си да се омъжи за обикновен селски пекар?
— Амилия се беше забъркала в някакъв скандал — избъбри Форбър, сякаш беше прочел мислите му. — Забременя, но детето й умря.
— И ти поиска ръката й, така ли?
— Да, да, точно така. И баща й с радост ми я даде. Освен това й осигури богата зестра, а Амилия не се възпротиви. Отначало бракът ни беше щастлив, но преди около осемнайсет месеца… — пекарят прокара пръсти през изтъняващата си коса.
— Да, мисля, че толкова бяха… Та преди около осемнайсет месеца съпругата ми посърна и се затвори в себе си. Започна да излиза на дълги разходки из пустошта. Понякога тръгваше пеша, друг път яхваше коня. Аз естествено възразявах, но тя казваше, че селяните не я харесвали и че трябвало да се махне.
— Имаш ли представа къде точно е ходела?
— Мисля, че понякога ходеше до манастира „Кръст Господен“.
— Нямаше ли приятели?
— Всъщност не. По време на празник се опитваше да се присъедини към останалите жени на селската мера, но те не й обръщаха внимание. Същото се случваше и когато отидеше на църква — Форбър облиза пресъхналите си устни. — Амилия казваше, че селяните се държали грубо с нея.
— А със свещеника срещаше ли се?
— Да, видяха се два пъти. Тя обаче не харесваше отец Августин. Казваше, че е студен човек.
Корбет кимна с разбиране.
— Да поговорим за вечерта, когато съпругата ти беше убита.
Пекарят потри лицето си с ръце.
— Амилия беше доста разстроена — отвърна той бавно. — Точно преди залез-слънце оседла коня и каза, че ще се разходи из пустошта — гласът на Форбър потръпна. — После конят се върна сам и аз излязох с чираците си навън, за да потърсим жена ми. Намерихме я увиснала на бесилката. Въжето около врата й беше обилно намазано с катран. Господ ми е свидетел, че навън беше тъмно като в рог, така че ако не беше бялото й лице, можеше изобщо да не я видим. Пръв я съзря един от чираците ми. Аз обаче наредих никой да не се приближава до нея. Не можех да повярвам, че е мъртва.
— Не искаше ли да я свалиш от бесилката?
Форбър извърна поглед.
— Не можех — изпелтечи той. — Бях вцепенен от ужас. После един от чираците ми изтича до имението Мортлейк и доведе сър Саймън, доктор Селдич и онзи чудак, Мънк. Мънк носеше факла и двамата с доктора пристъпиха към ешафода. Човекът на граф Съри претърси земята под бесилката, а после се качи обратно на гърба на коня си, за да пререже въжето. След това каза, че в калта нямало отпечатъци нито от други ботуши, нито от други конски копита.
След тези думи Форбър направи дълга пауза.
— На следващата сутрин — продължи най-после той — обезглавеното тяло на слугата на Мънк беше намерено на брега. Отначало си помислих, че двата смъртни случая са свързани.
— Нима? — попита Корбет. — И какво те наведе на тази мисъл?
— Ами фактът, че се случиха по едно и също време.
Кралският пратеник докосна ръката на пекаря и усети, че е студена като лед.
— Това са били убийства, мастър Форбър. Сердик Ликспитъл и съпругата ти са били убити. Имаш ли представа защо?
Мъжът поклати глава.
— Изобщо имаш ли някакво обяснение за смъртта на жена си?
Ново поклащане на главата.
— А знаеш ли кой може да е върнал коня й в селото?
— Не — прошепна Форбър. — Селяните, които са видели коня, са си помислили, че го язди Амилия, но нощта беше тъмна, а и конникът е носел наметало с качулка.
Корбет прехапа устни. В това време иззад вратата се чу гласът на съдебния пристав Робърт, който се оплакваше, че го карат да чака. Кралският пратеник не му обърна внимание.
— Ти видя ли трупа на жена си? — попита той внимателно.
Форбър кимна.
— И не забеляза други следи от насилие освен белезите от въже около врата й?
— Не — прошепна пекарят.
— А между вещите й не откри ли нещо, което да ти подскаже защо е била убита — например някакво писмо или пък бележка?