Песента на Тъмния ангел

— Не — Форбър извърна поглед. — Съпругата ми беше любяща млада жена, сър Хю, но бягството на любимия й и смъртта на детето й дълбоко я бяха наранили. Знам какво ще ме попиташ сега, но не, Амилия никога не е споменавала пред мен мъжа, който я е изоставил — за миг изглеждаше, че пекарят ще каже още нещо, но в крайна сметка не го стори.

— Какво щеше да кажеш? — попита тихо Корбет. — Моля те, довери ми се — той се наклони напред и хвана китката на Форбър. — Извинявам се за настоятелните си въпроси, но обстоятелствата ме принуждават. Съпругата ти може и да е преживяла ужасни неща, но смъртта й е истинска трагедия. Убиецът й я е причакал сред пустошта. Нима ще позволиш да се измъкне безнаказано?

Пекарят отвори кесията си и извади оттам една огърлица от слонова кост, която заблестя на светлината на свещите.

— Красива е — промълви Корбет. — И доста скъпа, предполагам.

— Беше на Амилия — отвърна Форбър — и макар тя никога да не ми го е казвала, мисля, че е била подарък от любимия й. Няма някаква специална причина да смятам така, просто съпругата ми никога не се разделяше с нея.

— Нещо друго има ли? — попита Корбет.

— Веднъж — само веднъж — я последвах в пустошта. Амилия започна да се оплаква от селяните и аз й казах, че те са просто едни бедни хорица. Тя ме погледна и се засмя, след което заяви, че Хънстън можел да се окаже много по-богато място, отколкото съм си представял — той сви рамене. — Аз обаче нямам никаква представа какво е можела да има предвид с тези си думи. А ти, сър Хю?

— И аз нямам — Корбет се изправи на крака и протегна ръка. — Благодаря ти за тази среща, мастър Форбър. Ако се наложи, ще те потърся пак.

Пекарят въздъхна облекчено и излезе от залата, след което икономът на Гърни въведе вътре съдебния пристав. Робърт хвърли един мрачен поглед на Корбет, който му посочи към празния стол. Съдебният пристав, чието тлъсто лице излъчваше арогантност, се уви по-плътно в наметката си.

— Аз съм зает човек, сър Хю. Задай си въпросите, но преди да отправиш към мен каквато и да е заплаха, нека ти напомня, че съдът намери Гилбърт и майка му за виновни. Освен това никой не е имал намерение да убива старицата.

Корбет се наведе напред.

— Ти, съдебни приставе, си насилник и убиец. Много си самонадеян, но същевременно имаш доста тайни, които даваш мило и драго да запазиш.

Робърт пребледня.

— Какво имаш предвид? — заекна той.

Корбет се усмихна на себе си. Съдебният пристав толкова се впечатли от обвинението, че крие нещо, та съвсем забрави за обидите, които беше отправил към кралския пратеник, и впери в него тревожните си черни очи.

— Тайни ли? — възкликна той. — Какви тайни?

— Ами например тайната около новопридобитото ти богатство…

— В това няма никаква тайна. Просто получих наследство.

— Така ли? От кого?

— От един далечен роднина.

— Къде живее този далечен роднина?

Съдебният пристав извърна поглед.

— Мастър Робърт — промълви Корбет, — имай предвид, че веднага мога да наредя да те арестуват и да те отведат на юг, където ще бъдеш разпитан пред кралския съд. Ти обаче не искаш това, нали? Съпругата ти скоро роди, а пък ти — съвсем заслужено — заемаш доста почетно място в тази общност. Едва ли това е най-подходящият момент за теб да заминеш за Лондон, да не говорим, че пребиваването ти там може да се проточи с месеци…

Съдебният пристав изгледа кралския пратеник мрачно, след което загриза един от мръсните си нокти.

— Сдобих се с парите по честен начин.

— Откъде ги взе?

Съдебният пристав въздъхна.

— Искам истината, Робърт — настоя Корбет.

— В Хънстън пристигна някакъв пътуващ търговец, който ми донесе съобщение от един златар от Бишопс Лин на име Едуард Орифаб. В съобщението се казваше, че златарят имал да ми дава някакви пари. И така, аз отидох до Бишопс Лин, където получих пет сребърни монети и една златна.

Кралският пратеник присви очи.

— И ти не попита кой ти е оставил това богатство?

Робърт поклати глава.

— Златарят не пожела да ми каже нищо.

Корбет внимателно се вгледа в съдебния пристав. „Ах, ти, лъжлива лисицо!“ — помисли си той.

— Сигурен ли си, Робърт?

— Убеден съм, сър Хю.

— Да поговорим за дъщеря ти. За Бланш.

Съдебният пристав се усмихна.

— Тя се присъедини към Пастирите и после замина.

— Изглеждаш доволен от този факт.

— Разбира се, тъгувам по нея, но, от друга страна, имам да храня седем гърла, а Бланш не можеше да ми помогне с нищо. Беше твърде бедна, за да отиде в манастир, а и за кого можеше да се омъжи? За някой като Гилбърт? Аз съм беден човек, сър Хю. В чужбина Бланш ще бъде щастлива.

Корбет кимна, благодари на съдебния пристав и го освободи. После се взря в стената отсреща и си повтори: „Бишопс Лин! Бишопс Лин!“

— Господарю?

Кралският пратеник вдигна очи и видя Ранулф да стои над него.

— Седни, Ранулф. По-добре ли се чувстваш вече?

— О, да! Една разходка на чист въздух понякога върши чудеса!