Столовете покрай масата бяха наредени като по конец, а завивките на леглото — старателно оправени и опънати. Да, Мънк определено държеше на реда, помисли си Корбет. После видя дисагите на човека на граф Съри под прозореца, но установи, че катарамите им са заключени. Накрая се приближи до малката маса край леглото. Върху нея стоеше дебела свещ от пчелен восък, която очевидно беше горяла доста — восъкът се беше разтекъл и върху масата се беше образувала коричка.
— Възможно ли е? — промърмори си под носа Корбет.
Мънк може и да беше странен, но си оставаше чиновник. Това значеше, че може би и той като Корбет сядаше в леглото си късно през нощта, изучавайки разни документи и драскайки бележки върху дъската си за писане. Кралският пратеник коленичи и бръкна под леглото. В следващия миг пръстите му напипаха три пергаментови свитъка и той се усмихна тържествуващо.
Корбет внимателно измъкна документите изпод леглото, след което седна в края му, за да ги разгледа. Първият представляваше списък с ценни предмети. Кралският пратеник внимателно го проучи и установи, че не става дума за обикновени дрънкулки — сред предметите имаше сребърна чиния, чаши и дори една свещеническа мантия. При всички положения бележките бяха трудни за разшифроване, тъй като Мънк — подобно на колегите си от кралската канцелария — обичаше да използва съкращения, познати само нему. И така, кралският пратеник остави списъка на леглото и се зае да разучи второто парче пергамент. Отначало не можа да разбере какво представляват странните линии, начертани отгоре му, но след като го изглади, си даде сметка, че се е натъкнал на карта на Хънстън и околността. Корбет прокара пръст по крайбрежната ивица, нарисувана от Мънк, след което проследи кръстчетата, които означаваха манастира „Кръст Господен“, селото, имението Мортлейк, бесилката и Убежището. Картата доста приличаше на онази, която той сам беше начертал, но беше по-подробна, покриваше по-голяма площ и в нея бяха включени още Суофам, района около залива Уош и река Нин. Именно на това място Мънк беше нанесъл най-много знаци — предимно пресичащи се пунктирани линии. Третото парче пергамент съдържаше груба скица на крайбрежието, както и картинка на плаващ кораб.
Преди да прибере свитъците обратно под леглото, Корбет се постара да ги запамети в детайли. После стана, увери се, че всичко си е на мястото, прекоси стаята и се загледа през прозореца, чиито капаци бяха широко разтворени. Стаята на Мънк също гледаше към сивото, мрачно море.
„Каквото и да те е довело тук, Мънк — помисли си кралският пратеник, — не вярвам да са Пастирите!“
След като излезе от стаята, Корбет заключи вратата и се присъедини към останалите в залата.
— Сър Саймън, мога ли да видя затворника? — попита той.
Гърни кимна.
— Кечпоул ще те заведе в тъмницата. Селдич вече е там.
И така, Кечпоул поведе кралския пратеник по един коридор, който минаваше покрай кухнята. После спря пред укрепена с метални гвоздеи врата, отвори я и двамата се изправиха пред стълбище, водещо към мрачно подземие, осветявано единствено от мъждукащата светлина на няколко факли. В дъното на стълбището започваше дълъг тунел, прокопан направо в скалистата земя. Корбет изненадано докосна стената. Кечпоул, който вървеше пред него, спря.
— Сър Хю, не знаеше ли, че имението Мортлейк е построено върху лабиринт от коридори? Някога мястото е служело като отправна точка за онези, които са искали да прекосят залива Уош — той посочи към тавана. — Някои хора твърдят, че тук е имало римска кула с фар, който е направлявал корабите им. После дошли саксонците, а след тях и Уилям Завоевателя, който построил своя крепост. Трябва да си поговориш с доктор Селдич, той знае историята на имението. Но хайде, да вървим.
Двамата продължиха да вървят по тесния, спускащ се все по-надолу коридор, при което Корбет усети, че го обхваща паника и се опита да уравновеси дишането си. Мейв и Ранулф все се шегуваха с него заради страха му от затворени пространства. Най-накрая Кечпоул спря пред една тежка дървена врата с малка решетка в горния край, отключи я и с театрален жест покани кралския пратеник вътре.
Тъмницата представляваше просто една гола стая, подобна на пещера, но Гърни все пак беше положил усилия затворникът да се чувства добре. Гилбърт седеше в края на тясно легло, а на някакво столче срещу него се беше настанил Селдич. Докторът тъкмо миеше лицето на затворника със смесица от вода и вино и нанасяше мехлем върху грамадния оток около очите му. В стаята горяха свещи, поставени в малък свещник с три рамена. Когато посетителят влезе, Гилбърт не вдигна поглед. Вместо това мрачно продължи да се взира в покрития с тръстика под, докато Селдич, зает със своите лекове, промърмори някакъв поздрав.
— Няма страшно — усмихна се той на Корбет, когато най-после приключи. — Само няколко синини по гърдите и краката. Така или иначе, затворникът ще оживее и ще може да се изправи пред съда.
— Селяните убиха майка ми! — промърмори Гилбърт.
— Те пък казват, че ти си убил момичето — отвърна кралският пратеник тихо.