Песента на Тъмния ангел

Селдич се изправи на крака.

— Ще те изчакам отвън, сър Хю.

Корбет кимна, седна на столчето и изчака докторът да затвори вратата след себе си.

— Погледни ме, Гилбърт! — нареди той.

Младежът вдигна едрото си, подпухнало лице и потърка неспокойните си, воднисти очи. Възможно ли беше, запита се Корбет, този непохватен и донякъде глуповат момък да хване и да убие пъргавата като сърна Марина? Той затвори очи — за миг му беше хрумнала някаква идея, която обаче не успя да се задържи в съзнанието му и угасна като слаб пламък. Дали не беше нещо, свързано с факта, че девойката е била намерена сред пустошта? Кралският пратеник се взря в ръцете си. Да, точно така! Марина е била местно момиче. Познавала е района добре. Ако е била в опасност, защо не се е опитала да се върне в Убежището? А може би девойката не се е била върнала в селото, за да се срещне с баща си, ами с някого от имението? Игуменката и отец Августин със сигурност бяха прекарали онази вечер в Мортлейк. Селдич се беше присъединил към тях късно. Някой обаче е можел да се измъкне навън, възползвайки се от подземните тунели, за които беше споменал Кечпоул.

— Не съм убивал момичето — промърмори Гилбърт.

Корбет посочи към драскотините по ръцете и лицето на младежа.

— Откъде са тези рани?

— Трънаците ме издраскаха, докато бягах.

— А какво ще кажеш за кехлибарената огърлица, намерена в дома ти?

Гилбърт решително тръсна глава, след което впери немигащ поглед в кралския пратеник.

— Никога не бих сторил зло на Марина. Гилбърт обича Марина. Гилбърт искаше само да гали копринените й коси.

Кралският пратеник се взря в младия мъж. „Ти не си убиец — реши той. — Ти си просто маша в нечии чужди ръце.“

— Гилбърт, огърлицата е била намерена в къщата ти.

— Някой я е подхвърлил.

— Освен това Марина е отказала да се срещне с теб.

— Не е вярно.

Корбет незабавно наостри уши.

— Какво?

Младежът се усмихна така лукаво, че се наложи кралският пратеник да се ощипе. А може би Гилбърт беше по-умен и хитър, отколкото той си беше представял?

— Значи двамата с Марина се видяхте, така ли?

— Да, два пъти. Край стария дъб сред пустошта. После аз занесох нещо там. Когато бяхме малки, често си играехме на онова място. Аз, Марина и Бланш.

— Бланш ли? Дъщерята на съдебния пристав?

— Да, същата — изведнъж Гилбърт сграбчи Корбет за коляното. — Защо селяните убиха мама? Тя наистина ли е мъртва? Ще отиде ли на небето?

Кралският пратеник внимателно отмести ръката на младежа и усети колко е слаба и отпусната.

— Добре ли си, Гилбърт? — попита той.

— Мама ще отиде ли на небето?

— Да, разбира се, но кажи ми, Гилбърт — ранен ли си? Ръцете ти ми се виждат много слаби…

— Винаги са били такива — отвърна младият мъж. — Мама казваше, че било заради начина, по който съм се родил. Истината е, че не съм толкова силен, колкото изглеждам. Затова Марина ми вярваше — Гилбърт се изправи и се усмихна. — Затова занесох онзи пакет при стария дъб.

— Какъв пакет? — попита Корбет.

— Е, не беше точно пакет; беше по-скоро писмо, малък свитък. Един пътуващ търговец го донесе от Бишопс Лин. Отгоре му беше написано името на Марина и затова аз всеки ден го носех до стария дъб. Но Марина така и не дойде — той се усмихна. — Когато отидох до Убежището обаче, говорих с нея. Нищо че не ме пуснаха да вляза. Казах й, че имам подарък за нея.

Долната челюст на Гилбърт се отпусна. Корбет се огледа из стаята и видя, че в единия ъгъл има кана с вино. Той напълни една очукана чаша и я пъхна в ръцете на затворника.

Гилбърт отпи от виното и продължи:

— Тогава Марина дойде при дъба и аз й го дадох.

— Пакета ли?

— Както вече казах, не беше пакет, ами малък свитък.

— И какво съдържаше този свитък?

— Не знам, мастър. Ще увисна ли на бесилото?

Корбет се изправи на крака и потупа младежа по рамото.

— Не се тревожи, Гилбърт, няма да увиснеш на бесилото. Някой друг обаче със сигурност ще увисне. Във всеки случай засега е най-добре да останеш тук, където ще си в безопасност.

След тези думи кралският пратеник потропа по вратата и Кечпоул и Селдич му отвориха. После тримата се върнаха по коридора, изкачиха се по стълбището и се озоваха обратно в залата. Корбет се опита да въвлече Селдич в разговор за историята на къщата, но докторът изведнъж стана странно уклончив. Той сви рамене, махна с изцапаните си с мастило пръсти и извърна очи от Корбет. След това кралският пратеник нетърпеливо се отдалечи в търсене на Гърни, когото откри в кабинета му. Когато Корбет влезе в стаята, господарят на имението вдигна очи.

— Искам пекарят да бъде доведен тук — заяви направо кралският пратеник.

— Форбър ли?

Корбет потропа с пръсти по писалището.

— Да. Трябва ми и Робърт, съдебният пристав. Искам да ги разпитам.

— Защо?

— Защото, сър Саймън, нито една от загадките, пред които сме изправени, няма да бъде разрешена, докато не бъдат дадени честни отговори на някои честни въпроси!

Глава шеста