Песента на Тъмния ангел

— Чудесно! Слушай, Ранулф, засега не разполагаме с нищо друго освен с догадки. Мънк обикаля наоколо и един Господ знае какво върши. Време е да вземем нещата в свои ръце. Искам утре двамата с Малтоут да отидете до селото и да се опитате да разберете нещо. Говорете и с Гилбърт — младежът често се е навъртал из пустошта, така че може да е видял нещо.

Ранулф се намръщи. Дълбоко в себе си обаче беше доволен, че ще има възможност да свърши нещо самостоятелно, далеч от зоркото око на господаря си, Киселата физиономия.

— Нещо друго, господарю? — попита той невинно.

— Не, просто използвай ума си — отвърна Корбет — и ми помогни да разплета тези загадки, понеже — уверявам те — в Хънстън се е настанил самият сатана!

— А ти в Бишопс Лин ли ще ходиш, господарю?

Кралският пратеник поклати глава.

— Още не. Ще отида до Уолсингам. След като Мънк не иска да ми каже истината, ще попитам самия Едуард. Ако пък и той не ми обясни какво става, ще си заминем и ще оставим Мънк да се оправя сам — Корбет се изправи. — А ти спомни ли си откъде познаваш мастър Джоузеф?

Ранулф поклати глава.

— Да се надяваме, че и това ще стане. А сега върви да кажеш на Малтоут какъв е планът.

След тези думи кралският пратеник излезе от залата и се запъти към стаята си. Щом се озова там, той напълни дисагите си, взе си ботушите, плаща и портупея и се взря през прозореца. Денят беше хубав, но мъглата все още не се беше вдигнала. Корбет щеше да отиде до селото, за да си поговори с отец Августин за осквернените гробове, после щеше да се отбие в манастира „Кръст Господен“ и оттам щеше да потегли за Уолсингам.

Кралският пратеник завари свещеника зает с приготовления за заупокойните литургии за майката на Гилбърт и Марина. Двата ковчега лежаха върху дървени поставки пред олтарната преграда, а отец Августин подрязваше пурпурните погребални свещи, наредени около тях. Когато Корбет влезе в нефа, свещеникът остави ножа.

— Надявам се, че не ми носиш още лоши новини, сър Хю.

Кралският пратеник поклати глава.

— Къде са всички? — попита той. — В селото нямаше никого.

Отец Августин му направи знак да се приближи към една от пейките в трансепта.

— Енориашите ми работят на полето. Каквото и да става, земята си иска своето.

— Ти си от Бишопс Лин, нали, отче? — попита Корбет. — Което значи, че самият ти не си селянин…

— Не, не съм. Баща ми беше търговец. Но да не губим повече време, сър Хю — знам, че си зает човек. Едва ли си дошъл да говорим за миналото ми…

— Прав си, отче. Дойдох да те попитам за осквернените гробове. Можеш ли да ми ги покажеш?

И така, отец Августин изведе кралския пратеник в обраслия с буренак църковен двор.

— Предшественикът ми, отец Етълред, беше много стар и немощен — обясни той. — Затова епископът ме прати тук. Щом се запролети, ще сложа това място в ред.

Корбет огледа рушащите се надгробни камъни и очуканите от стихиите дървени кръстове, които очевидно съвсем наскоро бяха покрити с катран.

— Лично свърших тази работа — рече свещеникът. — Членовете на общинския съвет бяха обезпокоени от бързината, с която гниеше дървото. Но нека отидем при осквернените гробове.

Отец Августин преведе Корбет през двора и посочи към едно прясно разкопано място върху мократа земя.

— Това е последният.

— Кой е погребан тук? — попита кралският пратеник.

Свещеникът клекна в мократа трева и се загледа в очукания надгробен паметник.

— Да, спомням си — рече той. — Когато проверих в погребалния регистър, установих, че тук е бил погребан някакъв непознат. Църковният канон е пределно ясен в това отношение — обясни отец Августин. — Когато умре някой странник, той трябва да бъде погребан в най-близката енория и върху надгробния му камък трябва да се изпише думата incognitus, или „Неизвестен“, както и датата на смъртта му.

— Ами другите гробове? — попита Корбет.

Свещеникът разведе кралския пратеник наоколо, посочвайки му осквернените гробове. Не след дълго Корбет си даде сметка, че мародерите не са действали хаотично, а са спазвали определен принцип. Като изключим два от оплячкосаните гробове, в които почиваха някакви старици, всички останали бяха на неизвестни хора. Освен това всички мъртъвци бяха починали отдавна — между 1216 и 1256 година.

— И ти нямаш никаква представа кои са виновниците, така ли, отче?

— Абсолютно никаква — въздъхна отец Августин. — Въпреки стражата, която сложих аз, и онази, която бе осигурена от съдебния пристав Робърт и членовете на общинския съвет, всеки път ставаше едно и също.

— Нощем ли идваха мародерите? — попита Корбет.

Свещеникът кимна.

— Макар че веднъж дойдоха през един късен следобед. Един Господ знае какво са търсили.

— Идвала ли е при теб Амилия Форбър, жената на пекаря? — попита внезапно кралският пратеник.

Отец Августин сви рамене.

— Ами да. Много беше нещастна. Оплака ми се от селяните, но аз не можех да сторя кой знае какво за нея — той вдигна очи към мрачното небе. — Не мога да си обясня смъртта й и дано Бог ми прости, но не можах да й помогна, докато беше жива. Вече познаваш енориашите ми, сър Хю, и знаеш, че са корави като земята, която обработват!