Песента на Тъмния ангел

Корбет се съгласи и благодари на свещеника. После се върна при покритата порта към църковното гробище, качи се на коня си и препусна през сумрака към манастира „Кръст Господен“. За да стигне дотам, трябваше да мине по скалната пътека, където от време на време му се случваше да спре и да се вгледа в сивкавото, гневно море. Накрая пред очите му се появи манастирът. Още щом влезе през портата, Корбет си даде сметка, че монахините разполагат с доста средства. Вратите бяха прясно боядисани, а пантите им добре смазани. Покривите на стопанските постройки бяха покрити с плочи, дървените им части блестяха, а дворът беше настлан с калдъръм. Някакъв коняр веднага взе коня на кралския пратеник, след което една послушница го въведе в манастира. Обстановката вътре също говореше за благосъстоятелността на сестрите. Стените бяха богато украсени, мебелировката — излъскана до блясък, а в нишите бяха поставени прекрасни статуи. В края на коридора, над една сводеста врата, имаше разкошен триптих. Въздухът ухаеше на дърво, смола и тамян.

— Харесва ли ти манастирът ни? — попита послушницата, когато Корбет спря, за да разгледа един голям кръст, изпълнен във византийски стил.

— Много е красив — отвърна кралският пратеник.

— Приемаме само жени с благородно потекло — дъщери или вдовици на знатни люде — обясни послушницата. — Те ни носят добри пари, а и печалбите от овцете също не са за пренебрегване.

Корбет си спомни стадата, които беше видял сред пустошта.

— Значи манастирът ви изнася вълна, така ли? — попита той.

— О, да, пращаме пълни каруци до Уитстабъл, Бостън, Бишопс Лин и Хъл — каза наперено послушницата. — Вълната ни е с отлично качество и фламандските тъкачи много я търсят.

Кралският пратеник хвърли още един възхитен поглед към разпятието и последва водачката си по още разкошно обзаведени коридори до покоите на домина Сесили. Игуменката, която изглежда се зарадва на посещението му, поръча да им донесат вино и сладкиши, след което придружи госта си до едно подобно на трон кресло, разположено пред бумтящия в камината огън. Корбет седна и огледа помещението. Дори спалнята на кралицата в Уестминстър не можеше да си съперничи с разкоша тук — стаята беше украсена с вълнени килими, гоблени, в които проблясваха златни нишки, сребърни маслени лампи, свещници, инкрустирани със скъпоценни камъни, картини и сребърни съдове.

— Преди да си ме попитал, сър Хю — започна домина Сесили, поставяйки чаша вино пред посетителя си, — нека ти кажа, че ние, монахините от „Кръст Господен“ не даваме обет за бедност. В нашия манастир държим на добродетелността и на молитвата и предоставяме на жените с благородно потекло така необходимото им в този жесток свят убежище.

Корбет благодари и се взря в огъня. Подобни манастири — построени благодарение на щедри дарения и поддържани с помощта на постоянен поток от доходи — се срещаха доста често.

— Откога съществува манастирът? — попита кралският пратеник.

— Манастирът е учреден от прадядото на сър Саймън, а сградата е била завършена през 1220 година. Аз съм петата му игуменка и общността ни се състои от шейсет монахини.

— А какво е отношението на общността ви към Пастирите? — попита Корбет полушеговито, докато игуменката елегантно се настаняваше в големия си тапициран стол. — Не ги ли смятате за ваши съперници?

Домина Сесили поклати глава.

— Разбира се, че не. Помагаме на Пастирите с каквото можем. Пък и те ни вършат страшно много работа. Не ни създават никакви проблеми.

— А чухте ли за убийството на Марина? — попита изведнъж кралският пратеник.

Игуменката кимна.

— Разбира се. Горкото момиче. Преди да отиде при Пастирите, бе проявила желание да дойде при нас като сестра-мирянка, но… — домина Сесили елегантно сви заоблените си рамене, а мъката, която се изписа по лицето й, беше толкова фалшива, че при други обстоятелства Корбет би се изсмял.

— Мастър Мънк посети ли манастира?

— Да, тази сутрин.

— Защо?

— Дойде да поговорим за помощника му, Сердик Ликспитъл — онзи, който беше намерен убит на брега.

— И? — попита сухо Корбет.

Домина Сесили се смути.

— Ами попита ме дали Ликспитъл е идвал тук в деня на смъртта си. Казах му, че е идвал — игуменката се заигра с диплите на вълненото си расо. — Не остана дълго обаче. Изобщо Ликспитъл беше голям досадник — монахините често го виждаха да язди по брега и да се взира в морето. Мастър Мънк не беше по-различен.

— Може би нещо ги е притеснявало — предположи кралският пратеник.

— Какво например?

— Ами например смъртта на една от монахините — сестра Агнес. Нали тя беше паднала от скалите?

Игуменката видимо се разтревожи.

— Това беше нещастен случай! — рязко отвърна тя.

— Но какво, за Бога, е можела да прави сестра Агнес на брега на морето посред нощ? — настоя Корбет.

— Нямам представа. Това тук е манастир за благородни дами, сър Хю, не затвор. Разбира се, гледаме да се пазим от натрапници, но не спираме сестрите да ходят където пожелаят. Може би сестра Агнес е била излязла на разходка, но това е само предположение.