Песента на Тъмния ангел

Корбет влезе в стаята, затвори вратата след себе си и седна на едно столче. През цялото това време Мънк внимаваше да стои между него и ръкописите на масата.

— Защо си тук? — попита на свой ред Корбет.

Мънк сви рамене.

— Заради Пастирите.

— Та как умря Ликспитъл?

— Нали ти казах. Излезе навън, и така и не се върна. По-късно обезглавеният му труп и отсечената му глава бяха намерени на брега.

— Необикновена смърт — отбеляза кралският пратеник.

— Смъртта винаги е необикновена.

— Знаеш какво имам предвид, Лавиниъс. Да убиеш човек е едно, но да постъпиш така с трупа му — съвсем друго.

— На доста странно място се намираме — рече Мънк. — Според тлъстия доктор ицените, които някога са населявали този район, имали обичая да отсичат главите на враговете си и да ги излагат на показ — точно както нашият крал излага главите на своите врагове на Лондонския мост.

— Какво е правел Ликспитъл на брега?

Мънк отново сви рамене.

— Отишъл е до манастира. Оттам до брега има пътека, но защо Ликспитъл е тръгнал по нея, ако изобщо го е направил, си остава загадка. При всички положения се е изложил на голяма опасност.

— Защо?

— Приливите тук са непредсказуеми. След проливен дъжд вълните се надигат и могат да сварят някого неподготвен.

— И това е всичко, което ще ми кажеш, така ли?

— Нищо повече не мога да ти кажа — отвърна Мънк и отново се ухили по онзи странен начин.

Корбет се изправи и се приближи до вратата. После хвана дръжката и възкликна:

— Лавиниъс!

— Да? — извъртя се Мънк в стола си.

— Трябва да ми кажеш истината. Уверявам те, че тук ще последват още убийства.

Вместо да отговори, Мънк просто се зае отново с книжата си. Корбет излезе и тихо затвори вратата след себе си. После мина по коридора и застана на стълбищната площадка. Отдолу се чуваше смехът на Ранулф и Малтоут. „Дано не са подлъгали някого да играе с тях на зарове!“ — помисли си кралският пратеник и се върна в стаята си. Вятърът отвън виеше, блъскайки по прозорците, а морето яростно нахлуваше в залива Уош и вълните се разбиваха о скалите. Корбет коленичи, прекръсти се и занарежда любимата си молитва: „Иисусе, всели се в главата и в мислите ми; всели се в очите и във взора ми, в лявата и в дясната ми ръка.“

После умът му се зарея. Дали Мейв се чувстваше добре в Лондон? Ами малката Елинор? Кралският пратеник се отърси от тези мисли и се върна към молитвите си, но откри, че му е трудно да се съсредоточи. Накрая се отказа, прекръсти се и се отпусна на леглото. След малко се съблече, легна си както трябва, зави се и тутакси заспа. Присъни му се, че тича по някакъв пуст бряг, преследван от тъмни фигури с качулки.

Когато се събуди на следващата сутрин, Корбет установи, че Ранулф и Малтоут лежат в леглата си напълно облечени и, както би се изразил Ранулф, доволни като прасета в кочина. Кралският пратеник отвори капаците на прозореца. Вятърът беше стихнал, мъглата почти се беше вдигнала и пред погледа на Корбет се разкри ледено синьо небе. Потривайки ръце заради студа, той се изми, обръсна се, облече се и слезе в кухнята. Часовата свещ там беше изгоряла до десетия си кръг. „Добре съм си поспал“ — помисли си кралският пратеник. В следващия момент в кухнята влезе Гърни, потропвайки с крака и опитвайки се да стопли ръцете си с дъха си. Господарят на имението беше усмихнат.

— Добро утро, Хю. Защо зимно време конете винаги създават проблеми?

След тези думи той си наля малко топъл ейл и лакомо започна да се тъпче с хляб и месо, като междувременно не спираше да обикаля напред-назад. После в кухнята влязоха лейди Алис и Селдич и всички подхванаха приятен разговор. Мънк вече беше излязъл на разходка.

— Сам, както винаги — добави Гърни иронично. — Досега не бях срещал човек, който толкова да се наслаждава на собствената си компания.

Откъм предната част на къщата се дочу врява и домакинът остави чашата си на масата. В следващия момент, потропвайки по пода с тежките си ботуши, в кухнята нахълта Кечпоул.

— Сър Саймън! — за миг началникът на стражата на Гърни се облегна на рамката на вратата, за да си поеме дъх. — Сър Саймън! Сър Хю! Най-добре ще е да дойдете с мен.

— Какво има? — попита лейди Алис с изтънял глас.

Кечпоул обърса потта от лицето си.

— Бях в селото. Хванали са Гилбърт и майка му.

— Господ да ни е на помощ! — възкликна Гърни, след което сграбчи плаща си и нареди на слугите да приготвят конете.

— Какво точно става? — попита Корбет.

— Измъчват Гилбърт, за да си признае — притиснали са го към земята с една масивна дъбова врата, а отгоре й са поставили допълнителни тежести.

— Ами Гунхилда?

— За нея са донесли столче, привързано за дълъг прът, и се канят да я потопят в езерцето в центъра на селото.