Песента на Тъмния ангел

— Сетих се къде съм те виждал! — намеси се внезапно Ранулф. — Беше преди години в Лондон, в един публичен дом в Съдърк. Как се наричаше тогава? Май носеше някакво френско име, а? А, да — Алфонс. Бях там. Ти отговаряше за гардероба на момичетата — помощникът на Корбет се приближи. — Никога не забравям лица, но твоето не можах да си го спомня ясно — той извинително се усмихна на господаря си, — понеже онази вечер имах по-приятни занимания. Кажи ми — колко пъти си сменял името си?

Мастър Джоузеф се ухили.

— По-често, отколкото на теб ти се е налагало да се замислиш — той погледна към Корбет. — Е, имам ли думата ти, кралски пратенико?

— Зависи от сведенията, които ще ми дадеш.

Мастър Джоузеф се накани да развали уговорката, но в крайна сметка сви рамене и се дотътри малко по-близо до кралския пратеник.

— Тук съм от осемнайсет месеца. Всички говорят за съкровището. Проучих нещата оттук-оттам, но нищо не открих. После обаче дойдохте ти и онзи кисел чиновник с черните дрехи и започнахте да разпитвате за Алан от Блатото.

Корбет кимна.

— Ти откъде научи за него?

— Обещай, че жена ми и детето ми няма да пострадат!

Кралският пратеник отвърна на погледа на мъжа и прехапа устни.

— Искам да ми дадеш думата си! Да ми се закълнеш тържествено тук в присъствието на свидетели!

— Е, добре, давам ти дума — отвърна Корбет.

— Върви тогава в Убежището! — рече мастър Джоузеф. — Там ще научиш много неща за Алан от Блатото. Имам думата ти, нали?

Кралският пратеник кимна и нареди:

— Отведете ги!

Щом вратата се затвори след задържаните, Корбет се приближи до Бланш.

— Всичко свърши — прошепна той.

Жената се огледа наоколо.

— Грешиш, сър Хю, всичко току-що започна. Мастър Джоузеф ще увисне на бесилото. Ти ще се върнеш в Лондон. А утре сутрин аз ще потегля обратно към публичния дом в Бишопс Лин.

— Няма нужда да го правиш — отвърна кралският пратеник.

Момичето вяло се усмихна.

— Да, да, знам. Но какво ме чака тук? Цял живот да превивам гръб на полето? Да търпя презрителните погледи на съселяните си до деня на смъртта си? Не, предпочитам да се върна в града — тя приглади предницата на роклята си. — Ще си помисля. Може би някой ден… Утре сутрин обаче ще замина — тя погледна към Гърни. — Сър Саймън, ще ми осигуриш ли ескорт?

— Разбира се.

— А обещаваш ли да не казваш нищо на баща ми?

Гърни кимна.

Корбет проследи с поглед девойката на излизане от залата.

— Цялото село ще разбере — промърмори Ранулф.

— Естествено — отвърна Гърни. — В малка общност като нашата клюките се разпространяват като пламъци в сухо сено — той въздъхна и се изправи на крака. — А сега ще те оставям, Хю. Ще наредя да ти донесат нещо за ядене в стаята. Гладен си, нали?

— Да.

Господарят на имението посочи към Ранулф.

— Ще ме придружиш ли?

— Докъде?

— До Убежището. Трябва да съобщя на така наречените Пастири, че всичко е свършило. Някои от тях ще могат да се приберат по домовете си пеша, а на други ще дам пари, за да го сторят — Гърни погледна към Корбет. — Какво предлагаш да правим с притежанията им?

— Нека си вземат личните вещи — отвърна Корбет. — Предполагам, че всичко останало ще изчезне, щом селяните узнаят за случилото се. Съмнявам се, че богатството на мастър Джоузеф е там. Вероятно ще минат месеци, преди служителите от Хазната да успеят да го открият. Сигурно има някоя и друга къща, пари, пръснати на различни места… Нашият затворник е ловък престъпник и аз не мисля, че ще увисне на бесилото толкова бързо, колкото му се иска.

— А наистина ли мислиш, че съучастникът му може да бъде помилван? — попита Ранулф.

— Ако направи онова, което съдиите поискат от него, вероятно ще прекара няколко месеца в затвора, след което ще бъде изпратен в изгнание до живот — Корбет мрачно се засмя. — Сигурен съм, че мастър Нетлър познава достатъчно капитани, които могат да му осигурят безопасно отплаване за чужбина — той постави камата на Бланш върху масата. — Но сега върви със сър Саймън, Ранулф.

След тези думи кралският пратеник излезе от залата и се отправи към стаята си. Щом го видеха, слугите му мятаха по някой страхлив поглед, след което разтревожено си зашепваха помежду си — значи мълвата за случилото се вече се беше разнесла. По пътя си Корбет срещна и вече свободния Гилбърт. Младежът пристъпваше от крак на крак и глуповато се усмихваше на лейди Алис, която се опитваше да пъхне в ръцете му храна и няколко монети. Когато най-после стигна до спалнята си, кралският пратеник седна в леглото си и се замисли за младите хора, чийто живот е бил погубен от Пастирите. После легна, взря се в таванските греди и си заблъска главата над парчето пергамент във формата на сърце, което Кълпепър му беше дал в Бишопс Лин.

Глава единайсета