Петдесет нюанса сиво

- Аз съм доста затворен човек, госпожице Стийл. Мога да направя дори невъзможното, за да запазя своето лично пространство. Не давам интервюта доста често.

- Защо се съгласихте на това тогава?

- Защото съм спонсор на университета и понеже в крайна сметка не успях да откажа на госпожица Кавана. Тя изтормози хората ми във Връзки с обществеността, а аз уважавам такава упоритост.

Знаех много добре как Кейт може да изнудва. Ето заради това й качество сега седях и се гърчех под проницателния му поглед вместо да си седя у дома и да си уча за изпитите.

- Инвестирате и в селскостопански технологии. Откъде този интерес в тази сфера?

- Не можем да се храним с пари, госпожице Стийл, а на този свят има прекалено много недохранени хора.

- Звучи доста филантропски. Да разбирам ли, че това е нещо като ваш сантиментален ангажимент? Да нахраните бедните?

Той сви рамене някак неангажирано.

- Този бизнес изисква голяма находчивост каза, но мисля, че не беше искрен. Нямаше никаква логика в това да храни бедните. Не виждах финансовата полза, макар че благородството на идеята бе очевидно. Хвърлих око на следващия въпрос. Бях напълно объркана от отношението му.

- Имате ли ваша собствена философия? Ако е така, каква е тя?

- Не мога да кажа, че е точно философия. По-скоро е нещо като ръководен принцип, думите са на Карнеги: „Ако един човек успее да усъвършенства изкуството да контролира и напълно владее съзнанието си, тогава той може да овладее и притежава всичко, което справедливо му се предлага". Аз действам самостоятелно, по свои вътрешни мотиви. Обичам да контролирам както себе си, така и тези около мен.

- Един вид искате да притежавате нещата? „Ти си наистина някакъв маниак по контрола".

- Искам да заслужа правото да притежавам каквото пожелая. Но, да, в крайна сметка да.

- Говорите като краен консуматор.

- Та аз съм точно такъв. Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. Това никак не пасваше на тая работа с нахранването на света. Не можех да се отърва и от натрапчивата мисъл, че не говорим за едно и също, но изобщо не вдявах за какво говори той. В кабинета беше доста горещо или може би само аз се задушавах. Исках само това интервю да приключи. Със сигурност толкова информация щеше да свърши работа на Кейт. Минах на следващия въпрос.

- Вие сте осиновен. До каква степен това се е отразило според вас на оформянето ви като личност и на успеха ви сега? Това вече беше доста личен въпрос. Погледнах го с надежда да не съм го засегнала. Веждите му се събраха и образуваха дълбока бръчка над носа.

- Това не мога да преценя сам по никакъв начин.

Стана крайно интересно.

- На колко години бяхте, когато ви осиновиха?

- Това е обществена тайна, госпожице Стийл отвърна той сурово. Мамка му! Ако бях предполагала дори за миг, че ще интервюирам този човек, щях да се поровя за информация. Продължих, вече съвсем оглупяла и объркана.

- Налагало ви се е да пожертвате семейните си задължения заради работата си.

- Това не е въпрос отсече той.

- Съжалявам. Сгърчих се отново. Беше ме накарал да се почувствам като дете, направило голяма беля. Налагало ли ви се е да пренебрегвате семейните си задължения заради работата си?

- Имам семейство. Имам брат и сестра и любещи родители. Не възнамерявам да разширявам кръга на семейството си повече от това.

- Гей ли сте, господин Грей?

Той пое рязко въздух, а аз се свих напълно смазана и унищожена. Мамка му! Защо не бях прочела въпросите предварително? Как можех да му кажа, че просто чета нещо, написано от някой друг? Майната й на Кейт и тоя неин нос, дето си го завира навсякъде от любопитство!

- Не, Анастейжа, не съм. Повдигна вежди, погледът му излъчваше хладен блясък. Не изглеждаше доволен, меко казано.

- Извинявам се. Просто... м-м... така е написано тук. За първи път ме бе нарекъл на малко име. Сърцето ми пак забърза и по бузите ми изби топлина. Нервно напъхах падналите кичури зад ухото си.

Той наклони глава.

- Това не са ваши въпроси, така ли?

- Ъ-ъ... не... Кейт... госпожица Кавана де... тя ги е написала.

- Заедно ли работите във вестника?

„А, без тия. Нямам нищо общо със студентския вестник. Това са си нейни дейности, не мои".

Лицето ми пламтеше.

- Не, съквартирантки сме.

Той тихо и замислено прокара ръка по брадичката си и пак ме изгледа преценяващо.

- По свое желание ли дойдохте тук? Гласът му бе смразяващо тих.

„Я чакай малко. Кой все пак трябва да задава въпросите?"

Очите му като огън на клада. Трябваше да кажа истината.

- Тя ме помоли да дойда. Болна е. Говорех сякаш се оправдавах.

- Това вече обяснява много.

На вратата се почука и влезе Блонди номер две.

- Извинете, че ви прекъсвам, господин Грей, но следващата ви среща е след две минути.

- Не сме свършили, Андреа. Моля, отложете следващата ми среща.

Андреа се поколеба и отвори уста да каже нещо; изглеждаше все едно не й стига кислород. Явно не знаеше какво да направи. Той бавно извъртя глава, погледна я и вдигна вежда в очакване заповедта му да бъде изпълнена. Лицето й придоби почти цикламен цвят. Слава богу! Не бях единствената, която се изчервяваше пред него.