Пясъчна буря

Омаха посочи напред и погледна в огледалото към Варак.

— Знаеш пътя през проклетите дюни, нали?

Исполинът арабин отново сви рамене, което беше обичайният му отговор на всеки въпрос.

Омаха погледна към надвисналите дюни… и отвъд тях, към стената от врящи тъмни пясъци, издигащи се над хоризонта като димния край на огромен горски пожар, който пълзи към тях.

Нямаха време за погрешни завои.

07:14

Сафиа вървеше до Кара по друг тунел. Жените от клана Рахим се движеха пред и зад тях на групички, понесли газени лампи. Вървяха вече три часа, като спираха редовно, за да пият вода или да починат. Рамото беше започнало да я наболява, но тя си мълчеше.

Целият клан беше потеглил. Дори децата.

Една майка кърмачка крачеше малко пред тях, придружена от шест деца на възраст от шест до единайсет. По-големите момичета държаха по-малките за ръка. Както всички жени от Рахим децата също бяха увити в наметала с качулки.

Сафиа ги оглеждаше, а и те и мятаха по някой и друг скришен поглед през рамо. Приличаха си като сестри. Зелени очи, черни коси, тъмна кожа. Дори срамежливите им усмивки разкриваха еднакви трапчинки.

И докато възрастните жени се различаваха по нещо — някои бяха слаби и стройни, други с по-едър кокал, някои с дълги, други с къси коси, — като цяло чертите на всички бяха поразително еднакви.

Лу’лу вървеше в крачка с тях. Тя лично беше организирала потеглянето на клана. Като потомствени пазители на Убар никоя от жените Рахим нямаше да остане встрани от това паметно събитие.

Когато тръгнаха, Лу’лу се беше умълчала — остави на Сафиа и Кара достатъчно време да поговорят за откритието, че са сестри. Този факт все още им се струваше нереален. През последния час обаче нито една от тях не бе проговорила, всяка потъна в собствените си мисли. Кара първа наруши мълчанието:

— А къде са мъжете ви? — попита тя. — Бащите на всички тези деца? Ще ни чакат някъде по пътя ли?

Лу’лу я погледна намръщено.

— Няма мъже. Това е забранено.

Сафиа си спомни какво беше казала по-рано старицата — че раждането на Сафиа било в разрез с правилата. Може би трябва да се получи разрешение? Затова ли всички изглеждаха толкова еднакви? Някакъв опит да запазят генетичното си наследство чисто?

— Значи сте само жени? — попита Кара.

— Някога Рахим са били стотици — тихо каза Лу’лу. — Сега сме трийсет и шест. Талантите ни, дадени чрез кръвта на Биликис, са отслабнали, станали са по-крехки. Често имаме мъртвородени. Други губят талантите си. Светът стана токсичен за нас. Миналата седмица Мара, една от по-възрастните, загуби благословията си, когато отиде в болницата в Маскат. Не знаем защо.

Сафиа се намръщи.

— За какви таланти споменаваш непрекъснато? Лу’лу въздъхна.

— Ще ти кажа, защото си една от нас. Ти беше подложена на тест и се установи, че носиш следа от благословията на Убар.

— Подложили сте я на тест? — попита Кара, като хвърли поглед към Сафиа.

Лу’лу кимна.

— На даден етап ние подлагаме на тест всички деца със смесена кръв, които се раждат в клана ни. Алмааз не беше първата, напуснала Рахим, за да легне с мъж и да загърби наследството си заради любов. И други такива деца са се раждали. Много малко от тях имат таланта. — Тя допря ръка до лакътя на Сафиа. — Когато научихме за чудодейното ти оцеляване при терористичното нападение в Тел Авив, решихме, че е възможно кръвта ти да носи някаква сила.

Сафиа се препъна при споменаването на бомбата. Спомняме си статиите във вестниците, които бяха разгласили „чудодейното“ и оцеляване.

— Но ти напусна страната преди да успеем да те подложим на тест и повече не се върна. И ние решихме, че сме те загубили. После чухме за откриването на ключа. В Англия. В музей, където ти работиш. Нямаше начин това да не е знак! — Жар се промъкна в гласа на жената, жар, изпълнена с много надежда. — Когато се върна тук, ние те потърсихме. — Лу’лу плъзна поглед напред по тунела и сниши глас. — Първо се опитахме да стигнем до годеника ти. Да го използваме, за да дойдеш при нас.

Кара ахна.

— Значи вие сте се опитали да го отвлечете.

— И той не е лишен от таланти — призна старицата с крива усмивка. — Разбирам защо си му дала сърцето си.

Сафиа се смути.

— След като не успяхте да го отвлечете, какво направихте?

— Когато стана ясно, че ти няма да дойдеш при нас, решихме ние да отидем при теб. Подложихме те на тест по стария начин. — Тя погледна към Сафиа. — Със змията.

Сафиа спря на място, връхлетяна от спомена за случката в банята в имението на Кара.

— Пратили сте ми килимната змия?

Лу’лу спря заедно с Кара. Няколко от жените ги подминаха.

— Тези простички същества разпознават хората с дарба, благословените от Убар. Такава жена те няма да наранят, а Ще открият покой близо до нея.

Сафиа и сега сякаш усети навитата на голите й гърди змия, все едно се припичаше на камък, изпълнена с доволство. После прислужницата беше влязла в банята и писъкът и беше разбудил агресивността на змията.

— Можеше да убиете някого!

Лу’лу им даде знак да тръгнат напред.