Пясъчна буря

Работата беше нещо повече от нейния академичен живот. След Тел Авив тук тя беше възродила сърцето си. И макар да беше напуснала арабския свят, не го беше изоставила. Все още беше дъщеря на майка си. И беше построила дубликат на арабския свят в Лондон, на един арабски свят преди терористите, предметен разказ за историята на своята земя, за чудесата й, за античността и тайнствата й. Заобиколена от тези антики, докато крачеше през галериите, тя бе чувала хрущенето на пясъка под краката си, усещала бе топлината на слънцето по лицето си, вкусвала бе сладостта на прясно откъснати фурми. Беше неин дом, място, където не я грози опасност.

Но беше и нещо много повече. Мъката впи зъбите си още по-дълбоко.

Подозираше, че подсъзнателно беше построила този дом не само за себе си, а и за майката, която никога не беше познавала. Случваше се, когато работеше до късно вечер, да долавя слаб лъх на жасмин във въздуха, спомен отпреди детството, спомен за нейната майка. Макар да не бяха споделили живота си, можеха да споделят това място, този дом.

Сега всичко това го нямаше.

— Пускат ни.

Сафиа се размърда и погледна към Раян Флеминг. Шефът на сигурността беше останал да чака с нея, макар че почти не бе спал.

— Ще дойда с теб — каза й той.

Тя пое дъх с усилие и кимна в знак на признателност. Последва другите музейни работници, които се бяха съгласили да помогнат за каталогизирането и документирането на оцелялото в галерията. Щеше да отнеме седмици.

Сафиа вървеше напред, едновременно привлечена и ужасена от онова, което щеше да завари вътре. Заобиколи последното заграждение. Охранителната решетка беше свалена от хората на съдебния лекар. Поне това й беше спестено, слава Богу! Нямаше желание да вижда останките на Хари Мастерсън.

Прекрачи прага и погледна.

Въпреки предварителната настройка и малкото, което беше зърнала от видеокамерите, гледката я свари неподготвена Светлата галерия сега приличаше на почерняла пещерна система, пет зали от овъглен камък.

Дъхът и спря. Хората около нея ахнаха.

Огнената буря беше съсипала всичко. Вътрешната облицовка беше изгоряла и отдолу се виждаше голата зидария, Всичко беше съборено на пода с изключение на една-единствена вавилонска ваза в средата на галерията, висока до кръста. Беше сериозно овъглена, но не беше паднала. Сафиа беше чела, че същото се случвало по време на торнадо — опустошението било пълно на километри разстояние, а нечие колело си стояло необезпокоено на стойката си в центъра.

Нямаше никакъв смисъл. Всичко това нямаше никакъв смисъл.

Мястото още вонеше на дим и черна вода до глезените покриваше пода, останала след потопа на пожарните маркучи.

— Ще ти трябват гумени ботуши — каза Флеминг, като сложи ръка на рамото й и я насочи към оставени в редица ботуши. Тя нахлузи един чифт като замаяна. — И каска.

— Откъде да започнем? — промърмори някой.

Подходящо екипирана, Сафиа влезе в галерията като насън, механично и без да мига. Мина през залите. Когато стигна до галерията в дъното, нещо изхрущя под тока на ботуша и. Тя се наведе, плъзна ръка под водата и вдигна един камък от пода. Няколко резки от клинообразно писмо личаха по повърхността му. Беше парче от асирийска плоча, останала от древната Месопотамия. Изправи се и плъзна поглед по развалините на галерия Кенсингтън.

Едва сега забеляза другите хора. Непознати в дома и. Трудеха се на изолирани групички и говореха приглушено, като в гробище. Строителни инспектори оглеждаха пораженията върху стените, а служители на пожарната измерваха нещо с ръчни устройства. Глутница инженери от общината спореха в един ъгъл за бюджети и оферти, а няколко полицаи стояха на пост до сриналия се участък на външната стена. Група работници вече сковаваха груба преграда от дъски, която да обезопаси отвора.

През зейналата дупка Сафиа мерна зяпачите от другата страна на улицата, задържани от кордоните. Упоритостта им беше изненадваща, като се има предвид, че ръмежът от сутринта вече се беше обърнал на суграшица. Фотосветкавици просветваха в мрачния следобед. Туристи.

Изблик на гняв проби вцепенението й. Идеше ида ги изрита всичките. Това беше нейното крило, нейният дом. Гневът й помогна да дойде на себе си, върна я към ситуацията. Имаше задължения.

Сафиа насочи вниманието си към другите учени и студенти от музея. Те вече се бяха заели да сортират отломките. Окуражително бе да види как поне засега обичайната им дребна завист е оставена настрани.

Сафиа тръгна обратно към входа с намерение да организира онези, които бяха изразили желание да помогнат. Но когато стигна до предната галерия, на входа се появи многобройна група. Начело крачеше Кара, в работни дрехи, с червена каска с логото на „Кладенци Кенсингтън“. Водеше отряд от двайсетина мъже и жени. И те бяха облечени като нея, със същите червени каски.

Сафиа пристъпи пред нея.