Пясъчна буря

Беше шестнадесетият й рожден ден.

Ловът беше бащиният подарък за нея…

Арабският орикс избяга нагоре по склона на дюната. Бялата козина на антилопата изпъкваше на фона на червеникавите пясъци. Единствените петна върху снежното и палтенце бяха черният край на опашката й и също толкова черната маска около очите и носа й. Мокра червена диря се стичаше от раната в хълбока и.

Тя се мъчеше да избяга от ловците, но копитата й затъваха дълбоко в рехавия пясък. Кръвта избликваше по-силно, докато животното се бореше да достигне хребета. Чифт заострени рога режеха неподвижния въздух при всяко свиване на вратните мускули в усилието да бъде изминат поредният метър.

Четвърт миля по-назад Кара чуваше ехтящите му викове над ръмженето на своето четириколесно високопроходимо возило с широки, силно набраздени гуми.

Притеснена, тя стисна здраво ръчките на мотопеда който прелетя над върха на огромна дюна. За един застинал миг тялото й увисна в безтегловност над седалката, преди мотопедът да се приземи от другата страна.

Гневно стиснатите й устни останаха скрити зад пясъчния й шал, който вървеше в комплект с жълтеникавия й екип за сафари. Русата й коса, сплетена до средата на гърба, се развяваше зад нея като опашка на дива кобилка.

Баща й поддържаше темпото, яхнал друг мотопед, пушката беше преметната зад гърба му. Шалът му висеше около врата. Лицето му беше потъмняло като кожата на старо седло, косата му беше станала пясъчносива. Улови погледа й.

— Близо сме! — извика той над тънкия вой на моторите. Настъпи газта и отпраши надолу по брулената от вятъра страна на дюната.

Кара ускори след него, превита над ръчките на мотопеда, следвана по петите от водача им бедуин. Именно Хабиб ги беше отвел при плячката. И пак неговият точен изстрел беше ранил орикса. Макар да остана впечатлена от умението му да уцели антилопата в бяг, Кара се беше вбесила, когато разбра, че изстрелът е бил съзнателно предназначен да рани животното, а не да го убие.

— Да я забавим… за момичето — беше обяснил Хабиб.

Кара не можа да преглътне жестокостта… и обидата. Ходеше на лов с баща си от шестгодишна. Самата тя беше умел стрелец и предпочиташе чистите попадения, които не измъчваха плячката. Съзнателното раняване на животното беше излишна и неоправдана жестокост.

Натисна педала за газта и изхвърли пясък зад себе си.

Имаше хора, особено в Англия, които вдигаха неодобрително вежди по повод възпитанието и и я смятаха за мъжкарана, още повече че растеше без майка.

Кара знаеше, че не е така. Обиколила беше половината свят и беше възпитана без лицемерните представи за разделителната линия между мъжете и жените. Знаеше как да се защитава, умееше да се бие с юмруци и нож.

По подножието на дюната Кара и водачът настигнаха баща й, чийто мотопед беше попаднал в камилска локва — рохкав участък, който всмукваше като плаващ пясък. Подминаха го в облак от прах.

Баща й изкара мотопеда си от локвата и ги подгони към следващата дюна — масивна двестаметрова планина от червен пясък.

Кара първа стигна до хребета заедно с Хабиб, като намали леко, колкото да види какво я чака отвъд. И добре че го направи. Отвъдният склон на дюната се спускаше отвесно като скала към широка пясъчна равнина. Като нищо можеше да се катурне надолу с главата по стръмния склон.

Хабиб й махна да спре и тя се подчини благоразумно. Забави мотопеда и изведнъж усети тежката жега да се стоварва върху раменете й, но не й обърна внимание. Дъхът излезе от гърдите й с дълга въздишка на страхопочитание.

Гледката отвъд дюната беше забележителна. Залязващото слънце излъскваше равния пясък като истинско стъкло. Омарни миражи потрепваха тук и там, създавайки илюзии за просторни водни езера — лъжливо обещание на един непрощаващ пейзаж.

Ала друга гледка накара момичето да затаи дъх. В Центъра на равнината самотен комин от пясък се издигаше в спирала и изчезваше сред облак от прах на голяма височина.

Пясъчен дявол.

Кара беше виждала пясъчни дяволи и преди, даже и по-мощни пясъчни бури, които връхлитаха сякаш от нищото и затихваха също толкова бързо. И въпреки това гледката я порази дълбоко. Самотната природа на тази буря, съвършената й неподвижност над равнината. Имаше нещо тайнствено и чуждо в нея.

Чу Хабиб да си мърмори нещо с наведена глава сякаш изричаше молитва.

Баща й ги настигна и привлече вниманието й.

— Ето я! — каза задъхано той и посочи към подножието на стръмния склон.

Ориксът се влачеше през откритата пясъчна равнина и вече куцаше силно.

Хабиб вдигна ръка, забравил за молитвата си.

— Не, няма да ходим по-нататък. Баща й се намръщи.

— Какви ги говориш?

Водачът гледаше напред. Очите му бяха скрити зад черни очила, каквито носеха в Африканския корпус, под вълнена оманска чалма, наречена „шамаг“.

— По-нататък няма да ходим — отсечено повтори Хабиб. — Това е земята на ниснасите, забранените пясъци. Трябва да се върнем.

Баща й се засмя.

— Глупости, Хабиб!

— Татко? — въпросително го погледна Кара. Той поклати глава и обясни:

— Ниснасите са караконджолите на дълбоката пустиня. Черни джинове, призраци, които обитават пясъците.

Кара премести обратно поглед към непроницаемите черти на техния водач. Пустинната четвърт на Арабия — Руб ал Кали — беше най-голямата пясъчна маса в света, пред която дори Сахара изглеждаше като джудже, и фантастичните истории, които се носеха из този район, бяха многобройни и странни. Но някои хора все още ги смятаха за верни.

Включително и техният водач, както личеше.

Баща й увеличи оборотите на двигателя.

— Обещах ти лов, Кара, и няма да те разочаровам. Но ако искаш да се върнеш…

Кара се поколеба, като местеше поглед от баща си към Хабиб и обратно, на границата между страха и решимостта, между митовете и реалността. Тук, в дивото на дълбоката пустиня, всичко изглеждаше въз-можно.

Погледна към отдалечаващата се антилопа, която куцукаше през горещите пясъци, всяка стъпка беше мъчение, пътят й бе изтъкан от болка. Знаеше какво трябва да направи. Цялата тази кръв и агония беше предизвикана заради нея. Трябваше да сложи край.

Вдигна шала си и смени предавката.

— Има по-лесен път надолу. По левия склон. — Пое по протежение на хребета към един по-полегат участък.

Нямаше нужда да поглежда през рамо, за да усети широката бащина усмивка на задоволство и гордост — тя я огряваше ярко като слънцето. В момента обаче не я стопляше.

Плъзна поглед по равнината, покрай самотния орикс, към самотната пясъчна спирала. Макар пясъчните дяволи да бяха нещо обикновено, гледката незнайно защо я озадачи. Не се беше помръднала.

Стигна до по-полегатия склон и насочи мотопеда надолу към равнината. Стръмно беше. Мотопедът се плъзгаше и се накланяше, но все пак не се прекатури въпреки рохкавия пясък. Когато пое по равнината, гумите му зацепиха добре в по-твърдия терен и Кара набра скорост.

Чуваше мотопеда на баща си отзад. Звукът стиг-на и до плячката им. Ориксът ускори крачка, тръсвайки глава в агония.

Беше на по-малко от четвърт миля напред. Няма да трае още дълго. На равния терен мотопедите Щяха да настигнат животното и един чист изстрел щеше да сложи край на болката му и на лова.

— Ще се скрие! — извика баща й и посочи. — Отправя се към пясъчната буря!

Баща й се стрелна покрай нея. Кара натисна педала за газта и се приведе ниско над ръчките. Скъсяваха разстоянието до раненото създание, но отчаянието му даваше непонятни сили.

Ориксът прекрачи границата на бурята и се отправи към центъра.

Баща й изруга цветисто, но продължи преследването.

Кара го последва, повлечена от решимостта му.

Съвсем близо до бурята откриха дълбока хлътнатина в пясъка. И двамата набиха спирачки до ръба й. Пясъчният дявол се издигаше от центъра на хлътнатината, сякаш копаеше дупка в пустинята и изхвърляше пясък високо във въздуха. Прашната колона трябва да беше около петнадесет метра широка, а падината — поне четиристотин.

Димящ вулкан в пясъка.

Следи от синя енергия плющяха във вътрешността на колоната с изнервящо тихи припуквания. Усещаше се миризма като на озон. Този феномен беше характерен за бурите в сухите пустини — статично електричество.

Без да обръща внимание на гледката, баща й посочи към дъното на падината.

— Ето го!

Кара погледна надолу. Куцукайки по дъното, ориксът се придвижваше към най-гъстия прах — въртящия се циклон близо до центъра.

— Свали си пушката! — извика баща й.

Тя остана неподвижна, неспособна да помръдне.

Ориксът стигна до ръба на пясъчния дявол, краката му трепереха, коленете се подгъваха, но животното въпреки това упорито се стремеше към по-плътното прикритие на завихрения пясък.

Баща й изруга тихо и насочи мотопеда си надолу по склона.

Уплашена, Кара прехапа устни, прехвърли мотопеда си през ръба и пое след него. Веднага усети статичното електричество, уловено в хлътнатината. Косъмчетата по кожата й запукаха при допира с дрехите и подсилиха страха и. Намали и задните гуми потънаха в пясъчния склон.

Баща и стигна дъното и спря със завъртане, като едва не преобърна мотопеда. Успя да се задържи на седалката и се завъртя с пушката на рамо.

Кара чу високия пукот на неговата „Марлин“. Погледна към орикса, но той вече се беше скрил в пясъчната буря и сега се виждаше само като блед силует. Силуетът подскочи и се строполи.

Смъртоносен изстрел. Баща й беше успял!

Кара внезапно се почувства като пълна глупачка. Беше позволила на страховете си да вземат връх и баща й беше свършил нейната работа в лова.

— Татко! — извика тя, готова да го похвали и горда от упорития му прагматизъм, довел лова до успешен край.

Ала внезапен писък удави следващите и думи. Писъкът долетя откъм пясъчния дявол, излязъл сякаш от някакъв тъмен ад, ужасен вик на агония. Тъмната сянка на орикса се мяташе в сърцето на дявола, полускрита от завихрения пясък. Агонизиращият вой се изтръгваше от неговото гърло. Животното умираше.

Баща й се опита да завърти мотопеда. Вдигна към нея широко отворените си очи.

— Кара! Махай се оттам!

Тя не можеше да помръдне. Какво ставаше?

После пронизителният писък пресекна като прерязан с нож. Разнесе се отвратителна миризма — вонята на горяща плът и козина. Тя се издигна над падината, покри Кара, задушаваше я. Видя, че баща й все още се мъчи да обърне мотопеда, но гумите бяха потънали. Беше заседнал.

Очите му я откриха, все така застинала на мястото си.

— Кара! Тръгвай! — И махна с ръка да подсили думите си. Загорялото му лице беше смъртно бледо. — Бягай, миличка!

И тогава тя го усети. Раздвижване в пясъка. Отначало беше леко подръпване, сякаш гравитацията внезапно се беше увеличила. Песъчинки започнаха да танцуват и да се слягат надолу, бързо се превърнаха в ручейчета, потекли в лъкатушни пътеки право към пясъчния дявол.

Баща й също го усети. Форсира двигателя, гумите се въртяха в пясъка, изхвърляйки облаци прах. Извика и:

— Бягай, дявол да го вземе!

Този вик я разтърси. Баща й рядко крещеше и никога не изпадаше в паника.

Тя форсира двигателя на мотопеда. За свой ужас видя, че прашната колона е станала по-широка, подхранена от необяснимите течения в пясъка. Протягаше се към мястото, където баща й беше затънал в пясъка.

— Татко! — извика тя предупредително.

— Тръгвай, дете! — Най-накрая той освободи мотопеда си, сякаш чрез чисто усилие на волята, и го насочи в кръг около подвижния пясък.

Кара последва примера му. Зави, форсира двигателя и пое обратно по склона. Пясъкът под гумите я всмукваше, сякаш беше попаднала във водовъртеж, който я дърпаше назад. Впрегна всичките си умения да се пребори с коварното течение.

Най-накрая стигна до ръба на падината и погледна през рамо. Баща й още беше близо до дъното, лицето му бе мръсно от прах и пот, очите — присвити съсредоточено. Зад рамото му Завихреният пясък се приближаваше, надвиснал и искрящ от бичовете статично електричество. Покриваше цялото дъно.

Кара не можеше да отмести поглед. В сърцето на прашния дявол се разрасна някакъв мрак, разливаше Ще нашироко и ставаше все по-черен, по-плътен. Изливите статично електричество не успяваха да го осветят. Миризмата на изгоряла плът все още се усещаше във въздуха. Спомни си предупреждението на вода-ча им и сърцето й се изпълни с ужас. Черни призраци… ниснасите.

— Татко!

Ала баща й беше затънал в дълбоките силни течения на въртопа без възможност да избяга. Ръбът на разширяваща се колона почти го достигна. Очите му срещнаха нейните, уплашени не за него, а за нея.

Устните му изрекоха „Тръгвай“… после той изчезна, потъна в мрака, който изпълваше дявола.

— Татко!…

Последва ужасяващ писък.

Колоната от пясък изригна навън с ослепителна сила. Нещо откъсна Кара от седалката и я запрати високо във въздуха. Запревърта се. Времето се разтегна, докато земята не се издигна да я удари. Нещо се впи в ръката и — светкавица от болка, която остана почти незабелязана. Претърколи се върху пясъка, докато не спря с лицето надолу.

Остана да лежи там, неспособна да помръдне. Накрая страхът за баща и я накара да се завърти на хълбок. Впери поглед към димящия вулкан в пясъка.

Дяволът го нямаше, изчезнал бе. Само прах висеше във въздуха. Тя седна с мъка, простена и се опита да нагласи по-безболезнено наранената си ръка. Всичко това нямаше никакъв смисъл. Огледа се във всички посоки.

Пясъкът се простираше равен навсякъде около нея, недокоснат, без следа или отпечатък. Всичко беше изчезнало — нямаше пясъчна падина, нямаше окървавен орикс, нито обрулен от пясък мотопед.

Тя плъзна поглед по празните пясъци.

— Татко…