Пясъчна буря

Чу някой да вика името му.

После рамото му се удари в издатина на скалата, той отскочи и дъното на ямата се втурна нагоре да го посрещне, осеяно с камъни и метални отломки.

ПЕТА ЧАСТ ОГЪН ПОД ЗЕМЯТА

19. ПРИСТАНИЩЕ В БУРЯ

4 декември, 12:02

Под земята

Сафиа бързаше по спиралната рампа начело на групата. Трясъкът горе ги беше хвърлил в паника. Отломки се търкаляха откъм отвора на тунела — стъкло, камъни, дори едно парче разкъсан метал се беше търколило като детски обръч по спиралата през бягащите хора надолу към дълбините.

Трясъкът горе утихна постепенно.

— Какво беше това? — попита Сафиа. Омаха поклати глава.

— Пейнтър, предполагам.

Кара вървеше от другата й страна.

— Барак и Корал се върнаха да проверят.

Зад тях вървяха Дани и Клей, натоварени с багаж, преметнат на гърба. Държаха фенерчета. Клей стискаше своето с две ръце, сякаш беше спасително въже. Сафиа си помисли, че студентът и втори път няма да се запише доброволец за работа на терен.

Зад тях вървяха Рахим, също натоварени с припаси и раници. Само тук-там блестяха фенерчета. Водеше ги Лу’лу сбрала глава в разговор с друга старица. Бяха загубили шест жени при престрелките и бомбардировката, Сафиа виждаше суровата скръб в очите на всички. Дете плачеше тихичко някъде отзад. При изолацията, в която живееха тези жени дори една смърт беше тежко изпитание. Бяха останали трийсет, една четвърт от тях деца и старици.

Твърдта под краката им се промени внезапно — от грапаво стъкло в камък. Сафиа погледна надолу, докато взимаха поредния завой на спиралата.

— Пясъчник — каза Омаха. — Стигнахме до края на взривния обхват.

Кара насочи фенерчето си назад, после обратно напред.

— Това експлозията ли го е направила?

— Някакъв вид насочен взрив — каза Омаха, на пръв поглед не особено впечатлен. — В по-голямата си част тази спирална рампа сигурно вече е била тук. Трилитната камера е била запушалката. Бомбата просто я е изхвърлила нагоре.

Сафиа знаеше, че Омаха опростява нещата. Продължи напред. Щом бяха стъпили на камък, значи краят трябва да е близо. Пясъчникът под краката им беше влажен. Ами ако откриеха само наводнен проход? Ще се наложи да се върнат назад… при Касандра.

Раздвижване привлече вниманието й. Корал и Барак ги настигаха. Спряха да ги изчакат.

Корал посочи назад.

— Пейнтър го е направил. Стоварил е камион върху отвора.

— Голям камион — уточни Барак.

— А самият Пейнтър? — попита Сафиа.

Корал облиза устни, очите и се присвиха тревожно.

— Няма и помен от него… Това няма да спре Касандра задълго. Вече се чува, че копаят. — Корал махна напред. — Пейнтър ни спечели време, така че нека го използваме.

Сафиа пое дълбоко дъх. Корал беше права. Обърна се и продължи надолу.

— Колко дълбоко се намираме? — попита Кара.

— На повече от шейсет метра според мен — отговори Омаха.

Зад следващата извивка пред тях се отвори кухина, приблизително колкото двоен гараж. Лъчите на фенерчетата се отразиха в пълен с вода кладенец в средата. Повърхността беше мътна и се вълнуваше леко. От тавана капеше вода.

— Източникът на водата, която избликна по-рано — каза Омаха. — Насоченият взрив явно я е всмукал нагоре, като мляко през сламка.

Всички влязоха в пещерата. Каменен корниз обточваше кладенеца.

— Вижте. — Кара насочи фенерчето си към една врата в отсрещната стена.

Заобиколиха кладенеца.

Омаха сложи длан върху вратата.

— Пак желязо. Тук определено са си падали по желязото. Имаше дръжка, но вратата беше запречена с лост.

— Така са запечатали кухината срещу налягане — каза Корал зад него. — Заради вакуума при експлозията. — И кимна назад към кладенеца с водата.

Високо над тях се чу ехо от трясък.

Омаха хвана дългото резе и го дръпна. Без успех.

— Мамка му! Заяло е. — Отри ръце в наметалото си. — И цялото е мазно.

— Срещу корозията — каза Дани. Опита се да му помогне, но общите им усилия също не постигнаха успех. — Трябва ни лост или нещо такова.

— Не — каза ходжата зад него. Разбута хората с бастуна си и спря до Сафиа. — Ключалките на Убар могат да бъдат отворени само от някоя Рахим.

Омаха отри отново ръцете си.

— Мадам, добре дошла сте да си опитате късмета. Моля.

Лу’лу удари леко с бастуна си по резето.

— Нужен е някой благословен от Убар, някой, който носи кръвта на първата царица, за да въздейства върху такива свещени артефакти. — Ходжата се обърна към Сафиа. — Онези, които носят дарбата на Рахим.

— Аз? — възкликна Сафиа.

— Ти беше проверена — напомни й Лу’лу. — Ключовете реагират на твоето докосване.

Сафиа си спомни гробницата на Йов, окъпана в дъжда. Спомни си как чакаше копието и бюстът да посочат къта Убар, Тогава тя беше с работни ръкавици. Кейн беше пренесъл и пъхнал копието в дупката. То беше помръднало чак когато тя изтри с голи пръсти дъжда, стичащ се като сълзи по бузата на статуята. Чак когато го докосна.

Както и извитите рога на бика. Нищо не се беше случило, докато тя не ги беше докоснала, ужилена от искра статично електричество. Беше възпламенила бомбата с едно докосване на пръста си.

Лу’лу и кимна да мине напред.

Сафиа го направи, беше изтръпнала.