Пясъчна буря

Беше се свила при самия изход на стълбищния проход. Кара и Лу’лу стояха до нея. Търсила бе изход от дебнещата ги катастрофа, с чувството, че все има някакъв, но той упорито и убягва. Гонеше го страхът, който бе допуснала в мислите си. Само че със страха бяха стари познайници. Тя пое дълбоко въздух, вдиша спокойствие и издиша напрежението.

Съсредоточи се върху мистерията.

Спомни си какво бе мислила по пътя нагоре — как миналото и настоящето се сливат по безброй начини. Затвори очи. Почти усещаше как отговорът се надига в нея като мехур във вода.

После се чуха изстрелите.

Последвани от експлозия. Същата като онази, която току-що беше унищожила един от камионите на капитан Ал Хафи.

Сафиа хукна назад към върха на платото. Огнено кълбо се издигаше нагоре, разнасяно от ветровете. Тракторът лежеше на хълбок.

О, Господи… Пейнтър.

После забеляза някакъв гол човек да тича в пясъка към по-малкия камион. Кара застана до нея.

— Това е Кроу.

Сафиа се вкопчи в тази надежда.

— Сигурна ли си?

— Определено се нуждае от подстрижка.

Фигурата се качи в нещо, натоварено на каросерията. После Сафиа забеляза разгъващите се витла. Чу далечен вой. Витлата се завъртяха. Хеликоптер.

Кара въздъхна.

— Изобретателен е, това поне трябва да му призная.

Сафиа забеляза малка вихрушка, една от онези, които сякаш пишеха с черен молив през дюните, да се завърта в широка дъга право към камиона с хеликоптера.

Дали и Пейнтър я беше видял?

18:23

Пейнтър лежеше по корем в шейната. Контролните прибори бяха близо до ръцете му, по един за всяка. Увеличи скоростта на витлата. Беше пилотирал хеликоптери по време на обучението си в специалните сили, но не и от този вид.

Не можеше да е чак толкова различен.

Дръпна дясната ръчка. Нищо не стана. Дръпна лявата. Пак нищо. Добре де, може пък тук нещата да бяха малко по-различни.

Дръпна двете ръчки едновременно и хеликоптерът се вдигна от люлката си. Пейнтър задържа ръчките в това положение и шейната описа неуверена дъга във въздуха, носена от ветровете. Туптенето на витлата беше в унисон със сърцето му, бързо и яростно.

Когато хеликоптерът се завъртя, Пейнтър видя за миг една вихрушка току зад опашката на шейната. Блестеше и плюеше огън като демон, излязъл от ада.

Пейнтър изпробва контролните ръчки, разбра къде е ляво, дясно и напред.

Напред щеше да свърши работа.

Набра скорост, гмурна се твърде ниско, все едно се пързаляше по заснежен склон. Опита да вдигне носа, преди да се е забил в пясъка. Въртеше ръчката — наляво, после изправи и накрая откри начин да вдигне носа.

Сега се движеше право към една чудовищно голяма вихрушка.

Изкачи се по-високо и вдясно… и успешно съумя да се завърти на място, като все още летеше към огромния дявол. Усети как стомахът му се преобръща. Дръпна лявата ръчка, спря въртенето и се размина на косъм с вихрушката.

Но като прощален изстрел вихрушката изплю дъга статично електричество и го удари. Пейнтър усети токовия удар от пръстите на краката си до веждите.

Същото сполетя и шейната.

Захранването й угасна. Уредите изключиха. Хеликоптерът се понесе, тласкан от ветровете, витлата се движеха по инерция. Пейнтър изключи всички системи, после пак ги включи. Излизаш и влизаш — при компютрите действа, току-виж подействало и тук. Отговори му тих вой, моторът се задави. После млъкна.

Платото лежеше напред. Той се насочи към него, доколкото му беше възможно… тоест към назъбените скали от едната му страна.

Изключи и включи отново. Този път моторът захапа. Въртящите се витла явно бяха заредили достатъчно акумулатора.

Дръпна и двете ръчки. Хеликоптерът се издигна.

Скалите се устремиха към него.

— Хайде, дявол да те вземе!… — измърмори той през стиснати зъби.

Зърна за миг върха на платото. Концентрира се, сякаш можеше само със силата на волята си да издигне шейната с още няколко сантиметра. Плазовете забърсаха ръба, закачиха се и наклониха шейната на една страна. Витлата се удариха в камък.

Разтрошиха се на парчета.

Кабината подскочи високо и се приземи надолу с тавана върху платото. Чиста проба късмет. Пейнтър си удари силно главата, но още беше жив.

Отвори страничния люк и падна навън. Лежеше на камъните, дишаше тежко и не можеше да повярва, че е жив. Приятна изненада.

Сафиа хукна към него.

Дойде и Кара, погледна го отвисоко със скръстени ръце.

— Браво! Но да си чувал приказката „скочил от тигана, та право в огъня“?

Той седна.

— Какво става, по дяволите?

— Трябва да идем на безопасно място — каза Сафиа и му помогна да се изправи.

— Къде? — попита Кара и го прихвана за другата ръка. — Бурята вилнее в пустинята, а Убар е в пламъци.

Сафиа изправи гръб.

— Знам къде можем да отидем.

22. ОГНЕНА БУРЯ

4 декември, 18:45

Убар

Сафиа стоеше с капитан Ал Хафи в основата на стълбите. Гледаше навън към лазурния въртоп, кипящ в купола горе. Беше ослепителен. Мълнии светлосиня енергия плющяха, разклоняваха се и пълзяха из цялата камера. Най-изнервяща беше абсолютната тишина. Тук гръмотевици нямаше.

— Какво е разстоянието до двореца? — попита Сафиа.

— Четиридесет метра.