Пясъчна буря

— Няма време. — Омаха посочи към босите крака на Пейнтър. — Нямаш чорапи.

И хукна навън, като се пързаляше и залиташе по пясъчната пътека. Стигна до края и и продължи по стъклото. Не беше толкова уверен в успеха на плана си, колкото го беше представил пред Пейнтър. Мълнии се забиваха ослепително около него. Паниката прикачи криле на краката му. От пясъка в чорапите стъпалата го боляха. Глезенът го пронизваше при всяка стъпка.

Но той продължи да тича.

* * *

Касандра трябваше да признае, че тези хора си ги бива. Определено не им липсваше кураж. Гледаше лудия спринт на Омаха по улиците долу. Беше ли я обичал някой мъж така, с цялото си сърце?

Видя, че Пейнтър се връща, но не погледна към него.

Бих ли го позволила на него?

Погледна към сферата, която изпълни последните си няколко скока и се търкулна право към езерото, обвита от сини енергии. Имаше да довърши нещо тук. Обмисли всички варианти, прецени възможностите, в случай че оцелееха след следващата минута. Продължаваше да натиска с пръст бутона.

Видя как Пейнтър напрегнато гледа Сафиа и тичащия Омаха.

И тя, и Пейнтър бяха загубили.

При брега на езерото сферата подскочи за последно, литна и цопна във водата.

* * *

Омаха стигна до Сафиа. Тя лежеше и не мърдаше. Мълнии валяха навсякъде около него. Но той виждаше само Сафиа.

Гърдите и се надигаха и спадаха. Жива беше.

Откъм езерото се чу силен плясък.

Дълбочинният заряд беше пуснат.

Нямаше време. Трябваше да се скрият някъде.

Вдигна Сафиа на ръце и се завъртя. Трябваше да внимава да не я допре до каквато и да било повърхност. Понесъл отпуснатото и тяло, главата й облегната на рамото му, той пристъпи към входа на къща, останала недокосната при бомбардировката, и се мушна вътре. Къщата нямаше да го защити от смъртоносните статични мълнии, но Омаха можеше само да гадае какво ще се случи, когато сферата стигне до езерото. Покрив над главата му звучеше добре.

Движението разбуди Сафиа.

— Омаха…

— Тук съм, маце… — Той клекна, гушна я на коленете си, едва запазваше равновесие върху пясъчните си чорапи. — Тук съм.

* * *

Когато Омаха и Сафиа се скриха в една сграда, Пейнтър премести погледа си към водния гейзер, изригнал от езерото при удара на желязната сфера. Сякаш топката беше пусната от Емпайър Стейт Билдинг. Гейзерът се насочи главоломно към тавана, разливайки се навън, водните капки се запалваха при контакта си с ослепителната буря и падаха надолу като течен огън.

Анихилираща се антиматерия.

Водовъртежът в езерото се разтърси. Водната фуния се загърчи.

Горе обаче въртопът от статичен заряд продължаваше смъртоносното си спускане.

Пейнтър се съсредоточи върху езерото.

Водовъртежът бавно се връщаше към първоначалния си ритъм, обирайки приливните вълни от сблъсъка.

Нищо не се случваше.

Огън от гейзера се разпиля над езерото и подпали малки участъци, които бързо угасваха, връщайки се към равновесното си състояние. Природата обича равновесието.

— Топката сигурно още се търкаля — каза Корал, — търси най-ниската точка на дъното. Колкото по-дълбока е водата, толкова по-добре. Голямото налягане ще помогне да се отключи локализираната верижна реакция и ще насочи силата й надолу.

Пейнтър се обърна към нея.

— Мозъкът ти е като изчислителна машина. Тя сви рамене.

— Какво мога да направя? Дани стоеше до нея.

— И ако сферата стигне до най-ниската точка, това ще е най-доброто място да се пропука стъклото над някоя цистерна със земна вода, така че езерната вода да се отцеди.

Пейнтър поклати глава. Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака.

Касандра разкърши рамене до Кара. Петимата бяха последните, останали на балкона. Лу’лу беше завела Рахим в задните стаи на долния етаж. Капитан Ал Хафи и Барак бяха направили същото с неколцината мъже Шахра.

— Нещо става — каза Касандра.

В езерото кръпка черна вода излъчваше червеникаво сияние. Не беше отражение. Сиянието идваше от дълбините. Огън под езерото. За частта от секунда, докато насочат погледите си натам, червенината се ливна във всички посоки.

Чу се дълбок, звучен грохот.

Цялото езеро се вдигна близо метър нагоре и падна обратно.

Концентрични вълни се разляха от центъра му навън. Растящата водна фуния се срина.

— Бягайте долу! — изкрещя Пейнтър. Твърде късно.

Някаква сила, нито вятър, нито ударна вълна, изригна навън, заравни езерото, разля се във всички посоки, тикайки пред себе си стена от нагорещен въздух.

Връхлетя.

Пейнтър, наполовина скрит зад един ъгъл, бе ударен косо в рамото. Краката му се отделиха от пода и той полетя към другия край на стаята сякаш върху огнени криле. Другите бяха поразени в гръб. Удариха се вкупом в отсрещната стена. Пейнтър стискаше здраво очи. Дробовете му горяха от единственото вдишване.

После се свърши.

Горещината изчезна.

Пейнтър се изправи на крака.

— Трябва да се скрием — изграчи той, като ръкомахаше напразно.

Последва земетресение.

Без предупреждение.

Като се изключи един оглушителен трясък, сякаш Земята се разцепваше на две. После дворецът подскочи нагоре, строполи се обратно, всички се сринаха на пода.