Пясъчна буря

Кимания от другите жени Рахим.

— Магнитният импулс — каза Корал, дочула разговора им. — Такава мощна сила би била способна да дестабилизира бакиболовете, да ги срине. — Корал кимна към Лу’лу. — Когато някоя от вашите жени изгуби таланта си, той връща ли се някога?

Ходжата поклати глава.

— Интересно — каза Корал. — За да умножават митохондриите бакиболове в клетките, те сигурно се нуждаят от няколко бакибола като модел, като семена, като онези в първоначалното оплодено яйце. Но ако всички бъдат унищожени митохондриите не могат самостоятелно да породят нови.

— Значи способностите наистина са изчезнали — смутено промълви Сафиа. Погледна към дланите си, спомни си топлината и усещането за пълен покой. Изчезнали…

Ходжата взе ръката и в своята и я стисна. Сафиа усети дългата нишка време — от уплашеното момиче, изгубило се в пустинята и търсещо убежище сред скалите, до жената, която стоеше сега до нея.

Не, може би магията не беше изчезнала напълно.

Топлината и покоят, които беше изпитала преди, нямаха нищо общо с дарове или благословии. Те идваха от човешкия контакт. Топлината на семейството, покоят на увереността в себе си. Такава благословия би била достатъчна за всеки.

Ходжата вдигна ръка и докосна рубинената сълза под лявото си око. Каза тихо:

— Ние, Рахим, наричаме това Тъгата. Носим го като символ на последната сълза, проронена от царицата, когато е напуснала Убар, проронена за мъртвите, за самата нея, за онези, които ще носят нейното бреме. — Лу’лу отпусна ръка. — Тази нощ, под тази луна, името й вече е друго — просто „Фара“.

Сафиа преведе.

— Радост…

Старицата кимна.

— Първата сълза, проронена от щастие заради новия ни живот. Товарът най-после е вдигнат от плещите ни. Можем да напуснем сенките и отново да тръгнем под лъчите на слънцето. Времето ни в изгнание свърши.

Следа на душевен смут изглежда се бе задържала върху лицето на Сафиа.

Ходжата протегна ръка и бавно я обърна към себе си.

— Запомни, дете, че животът не е права линия. А кръг. Пустинята отнема, но и дава. — Освободи ръката си и махна към новото езеро, което се пълнеше зад тях. — Убар го няма, но Райската градина се върна.

Сафиа плъзна поглед по огрените от луната води.

Представи си арабския свят от миналото, преди Убар, преди падането на метеорита, земя на просторни савани, злачни гори, лъкатушни реки, всичко това пълно с живот. Гледаше как водата залива изгорените пясъци на нейния дом, как минало и сегашно се сливат в едно.

Беше ли възможно?

Райската градина… преродена.

Омаха застана зад нея и я обгърна с ръце.

— Добре дошла вкъщи! — прошепна той в ухото й.

ЕПИЛОГ

8 април. 14:45

Централата на АИОП Арлингтън, Вирджиния

Пейнтър Кроу стоеше пред вратата на офиса. Гледаше как служителят развива винтчетата на табелата с името. Табелата беше стояла там от самото създаване на Сигма. Смесени чувства се бореха у него — гордост и задоволство със сигурност, но също гняв и малко срам. Не беше искал да получи този пост при такива ужасни обстоятелства.

Табелката падна на пода.

Служителят я хвърли в боклука и взе новата табела в черно и сребърно от бюрото на секретарката. Нагласи я на вратата и я прикрепи с помощта на електрическата отвертка. Отстъпи назад.

— Как е? — попита той и накриви кепето си.

Пейнтър кимна, загледан в табелката.

Водачът на следващото поколение в Сигма.

След половин час трябваше да положи клетва и да поеме официално поста. Как би могъл да седне зад онова бюро?

Но такъв беше дългът му. Президентска директива. След всичко, случило се в Оман, АИОП беше разтресен от дъното до върха. Водачът на Гилдията беше член на собствената им организация. Пейнтър се беше върнал от Оман с подозренията си и с доказателството. Експертите успяха да възстановят данните от твърдия диск на лаптопа на Касандра. Там се намери следа, която доказа твърденията на Пейнтър.

Министъра беше разкрит.

Планът му да използва Сигма — осуетен.

За съжаление той лапна собствения си пистолет преди да бъде задържан. Разкриването и смъртта му със сигурност бяха нанесли тежък удар на Гилдията, но тя беше като митичната Хидра. Отрежи една от главите и и друга ще порасне след време на мястото й.

Пейнтър щеше да е готов.

Шум от стъпки привлече вниманието му и Пейнтър се обърна. Усмихна се широко и протегна ръка.

— Какво правите тук долу, сър? Шон Макнайт пое ръката му.

— Старите навици умират трудно. Просто исках да съм сигурен, че си се настанил.

— Всичко е чудесно, сър.

Той кимна и го плясна по рамото.

— Оставям Сигма в добри ръце.

— Благодаря ви, сър.

Шон пристъпи напред, видя старата табелка с името си в кошчето и се наведе да я вземе. Вдигна я и я мушна под сакото си.

Лицето на Пейнтър почервеня от срам.

Но Шон само се усмихна и потупа сакото си отпред.

— В името на доброто старо време. — Отдалечи се. — Ще се видим на церемонията по клетвата.

Този ден и двамата щяха да полагат клетва.

Пейнтър поемаше поста на Шон, а Шон щеше да заеме овакантения директорски пост, останал след вицеадмирал Тони Ректър „Тигъра“.

Министъра.