Пясъчна буря

Сякаш нещо взриви куфарче с динамит под кърмата им. Лодката подскочи напред, вряза се във вълната и се удари в скритата отдолу скала. Носът се покатери върху плоския и връх, кърмата потъна. Двата импулсни реактивни двигателя изстреляха алуминиевия корпус право нагоре. Издигнаха се във въздуха над вълната, като летяха високо и плюеха огън.

Дани изпищя… после пак, Омаха също нададе вик.

Лодката им прелетя над Ятагана, но не полет беше истинската цел. Азотното захранване прекъсна, пламъците угаснаха и лодката им се стовари върху направения от фибростъкло Ятаган.

Ударът събори Омаха по задник. Вода нахлу над бордовете и го заля. После лодката подскочи обратно нагоре.

— Дани!

— Добре съм. — Все още беше вързан с колана към седалката и изглеждаше замаян.

Омаха изпълзя напред и погледна през борда.

Ятагана лежеше раздробен на парчета, които се носеха в различни посоки. Тяло с лицето надолу изплува сред отломките. Кръв се издигаше през калните води, като отделен поток. Миризма на гориво изпълни въздуха. Течението спасително ги отнасяше далеч от корабокрушението, в случай че разрушената лодка избухнеше.

Омаха забеляза двама китайци да се държат за по-големи парчета от лодката си, водата ги отнасяше към бързеите. Изглежда бяха загубили интерес към динозавърските яйца.

Настани се обратно на мястото си и провери двигателя. Той се задави и угасна. Никаква надежда! Алуминиевият корпус беше огънат, килът — пробит, но поне още не бяха потънали. Той откачи греблата от стойките им.

Дани разкопча предпазния колан и взе подаденото му гребло.

— Сега какво?

— Ще се обадим за помощ преди другата лодка да е дошла.

— И на кого ще се обадиш?

00:05 по Гринуич

Сафиа внимателно увиваше желязното сърце в специална хартия за артефакти без киселини в състава й, когато телефонът на масата иззвъня. Мобилният телефон на Кара. Беше го оставила тук, преди за пореден път да отскочи до тоалетната. Да се освежи, поне така им каза. Но Сафиа знаеше истината — още хапчета.

Телефонът продължаваше да звъни.

— Искаш ли да се обадя? — попита Клей, докато сгъваше триножника на камерата.

Сафиа въздъхна и взе апарата. Може да беше нещо важно.

— Ало!

Последва дълга пауза.

— Ало? — повтори тя. — Мога ли да ви помогна? Някой се прокашля, сякаш от много далеч.

— Сафиа? — казано бе с тих, изненадан глас. Глас, който тя познаваше много добре.

Кръвта се отцеди към краката й.

— Омаха?

— Аз… опитвах се да се свържа с Кара. Не знаех, че и ти си там.

Тя направи усилие да размърда вдървения си от шока език. Думите й прозвучаха тромаво.

— Кара… не е тук в момента. Ако изчакаш малко, ще я…

— Чакай! Сафиа…

Тя застина преди да свали телефона, държеше го, сякаш е забравила как се използва.

Далеч от ухото й гласът на Омаха звучеше тихо и тънко.

— Аз… може би… — Той трескаво търсеше думи и накрая се спря на един неутрален въпрос: — Щом сте заедно, трябва да знаеш за какво става въпрос. На каква експедиция си е наумила да ме праща?

Сафиа доближи телефона до ухото си. С делови разговор можеше да се справи.

— Дълга история. Попаднахме на нещо тук. Нещо изумително. Сочи към възможни нови разкрития по отношение на Убар.

— Убар?

— Именно.

Нова удължена пауза.

— Значи всичко е заради баща й.

— Да. Но този път Кара като никога може би се цели в нещо наистина значимо.

— Ти ще участваш ли в експедицията? — Въпросът беше зададен безизразно.

— Не, оттук ще съм в състояние да помогна повече.

— Глупости! — Следващите думи се изляха високо. Наложи й се отново да отдалечи телефона от ухото си. — Ти знаеш за Убар и историята му повече от всеки друг на света. Трябва да дойдеш! Ако не заради Кара, заради самата себе си.

Един глас заговори зад рамото й като продължение на думите на Омаха.

— Прав е — каза Кара и мина пред нея. — Ако искаме да разрешим тази загадка и другите, на които се натъкнем, ще имаме нужда от теб на място.

Сафиа местеше поглед от телефона към приятелката си и обратно с чувството, че е попаднала в капан. Кара посегна и взе апарата от ръката й. — Омаха, тя ще дойде. Сафиа отвори уста да възрази.

— Това е твърде важно — прекъсна я Кара, като говореше едновременно на двамата. Очите й лъщяха от прилива на изкуствено предизвикан адреналин. — Няма да приема отрицателен отговор… и от двама ви.

— Мен можеш да ме вмъкнеш в списъка — каза Омаха, а думите му — като електронен шепот. — В интерес на истината обаче добре би било преди това да ме измъкнеш.

Кара доближи телефона до ухото си, така че само тя да чува думите му. Слуша известно време, после кимна и каза:

— Случва ли ти се поне от време на време да не си в беда, Индиана? Имам GPS координатите ти. До час ще пристигне хеликоптер да те вземе. — Тя затвори отривисто телефона. — Наистина ти е по-добре без него.

— Кара.

— Отиваш. След седмица. Дължиш ми го. — й излезе с гръм и трясък.

След миг на неудобство Клей се обади:

— Аз не бих имал нищо против да отида.

Сафиа се намръщи. Дипломантът не знаеше нищо за истинския свят. И това сигурно беше добре. Усещаше, че е задвижила нещо, което може би трябваше да си остане заровено завинаги.

5. ВИСОК ВОЛТАЖ