Читаем Пясъчна буря полностью

15 ноември. 02:12 по Гринуич

Лондон, Англия


Часове след като Кара си беше тръгнала по този драматичен начин Сафиа седеше в тъмния си кабинет. Единствената светлина идваше от настолна лампа на ореховото й бюро с насочена светлина върху листове и опърпани от преглеждане журнали. Защо Кара искаше от нея да тръгне за Оман само след седмица? Особено след експлозията. Трябваше да се погрижи за толкова много неща тук.

Не можеше да тръгне. И точка. Кара ще трябва да я разбере. А ако и се разсърди, толкова по-зле. Сафиа трябваше да постъпи така, както е най-добре за самата нея. Това го беше чувала доста често от психоаналитика си. Нужни й бяха четири години да създаде някакво подобие на нормалност в живота си, да намери сигурност в дните си, да спи, без да сънува кошмари. Тук беше домът й и тя нямаше да го зареже, за да търси зелен хайвер в земите на Оман.

А да не забравя и деликатните отношения с Омаха Дан…

Сафиа загриза гумичката на молива си. Друго не беше яла през последните дванайсет часа. Знаеше, че трябва да си тръгне, да хапне нещо в кръчмата на ъгъла, а после да си открадне няколко часа сън, или поне да опита. Пък и съвсем беше забравила за Били — в най-скоро време трябваше да му обърне нужното внимание и да го поглези с малко риба тон, за да успокои наранените му чувства.

Въпреки всичко това Сафиа не беше в състояние да помръдне.

Непрекъснато превърташе в главата си разговора с Омаха. Стара болка пулсираше в стомаха й. Ако не беше вдигнала телефона…

Беше се запознала с Омаха преди десет години в Сожар, когато тя беше на двайсет и две, току-що бе завършила Оксфорд и готвеше дисертацията си върху партианските влияния в южна Арабия. Той се намираше в същия крайморски град, принуден да изчака там одобрение от оманското правителство, за да продължи работата си в някакъв отдалечен район от оспорвана погранична територия.

„Говорите ли английски?“ — бяха първите му думи към Сафиа. Тя беше останала да работи до късно на терасата столова в малко общежитие с изглед към Арабско море. Това място беше предпочитано от много студенти при проучвания в района, защото беше изключително евтино и предлагаше единственото свястно кафе наоколо.

Раздразнена от прекъсването, тя беше отвърнала троснато:

— Като британски поданик определено се надявам, че говоря по-добър английски от вас, господине.

Вдигна поглед и видя млад мъж с пясъчноруса коса, наситеносини очи и набола брада, с износени дрехи в жълтеникавокафяв цвят, традиционна оманийска чалма и със смутена усмивка.

— Моля да ме извините — каза той. — Но забелязах, че имате петия брой на „Арабска археология и епиграфия“. Чудех се дали бих могъл да погледна една от статиите.

Тя взе списанието.

— Коя статия?

— „Оман и емирствата в картата на Птолемей“. Предстои ми работа в пограничния район.

— Наистина? Мислех, че този район е затворен за чужденци.

Пак онази усмивка, само че с допълнителна палава нотка.

— Хванахте ме. Трябваше да кажа, че се надявам да работя в пограничния район. Все още чакам вести от консулството.

Тя се беше облегнала назад и го оглеждаше от горе до долу. Премина на арабски.

— Какво смятате да правите там?

Без никаква пауза той също премина на арабски.

— Да дам своя принос в прекратяването на граничния спор, като докажа древните племенни маршрути на местните племена дуру, с което да потвърдя един исторически прецедент.

Тя продължи на арабски, проверявайки познанията му върху местната география.

— Ще трябва да внимавате в Ум ал Самим.

— Да, плаващите пясъци — каза той и кимна. — Чел съм за онази коварна ивица. — Очите му проблеснаха от нетърпение.

Сафиа най-после отстъпи и му подаде списанието.

— Това е единственото копие от Института за арабски изследвания. Ще трябва да ви помоля да го четете тук.

— Така ли? — Беше пристъпил крачка напред. — Това е организацията с нетърговска цел на Кенсингтън, нали?

— Да. Защо?

— От известно време се опитвам да се свържа с някой от началниците там, за да се застъпи за мен пред оманското правителство. Само че никой не отговаря на обажданията и писмата ми. Мястото е корав орех, също като спонсора си, лейди Кара Кенсингтън. По-студенокръвен човек не бях виждал.

— Хмм… — неангажиращо отвърна тя.

След като се запознаха, той попита дали би могъл да седне при нея, докато прочете статията. Тя побутна стола към него.

— Чувал съм, че кафето тук е добро — каза той, докато сядаше.

— Чаят е още по-добър — отвърна тя. — Но пък аз съм британка.

После всеки се бе задълбочил в списанието си и мълчанието се проточи значително, само от време на време се оглеждаха един друг и отпиваха от напитките си. Най-накрая Сафиа видя вратата на терасата да се затваря зад очакваната гостенка и й махна.

Той се обърна при приближаването на новодошлата. Очите му се разшириха.

— Доктор Дан — каза Сафиа, — позволете да ви представя на лейди Кара Кенсингтън. Ще се радвате да разберете, че тя също говори английски.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Кость бледная
Кость бледная

Дредс Хэнд – забытый всеми город на Аляске, больше похожий на дурное воспоминание. Именно здесь год назад пропал без вести брат-близнец Пола Галло. Когда же выясняется, что местный охотник оказался серийным убийцей, который расчленил и захоронил в лесу около десяти туристов, Пол отправляется на Аляску узнать, что же на самом деле случилось с его братом. Но выяснить правду не так-то просто. Здесь ходят легенды о дьяволе, что крадет человеческие души, уже столетие происходят странные и необъяснимые события, коренные жители отказываются общаться с чужаками, а повсюду вокруг деревянные кресты, которые, по преданиям, не дают тому, что живет в лесу, добраться до людей. И вскоре Пол понимает, что ответы на вопросы могут быть ужаснее, чем он думал, и дурная слава Дредс Хэнда – всего лишь отголосок реального кошмара, который проник в этот город.

Рональд Малфи

Детективы / Триллер / Зарубежные детективы