Пясъчна буря

Омаха се намръщи, вече не толкова уверен.

— Знам, че звучи абсурдно — каза Пейнтър. — Но ако свалиш пистолета, ще обясня.

Вместо да го свали, Омаха приближи пистолета до главата му.

— Досега само с него успях да те разприказвам. Пейнтър въздъхна. Струвало си бе да опита.

— Нека бъде по твоя начин тогава.

С насочен в лицето пистолет, той резюмира накратко информацията — за Тунгуския метеорит в Русия през 1908, за уникалната гама-радиация, открита там и в Британския музей, за плазмените характеристики на експлозията и как имало данни, че някъде в пустините на Оман вероятно лежи находище на антиматерия, запазено по някакъв непознат начин, който я е съхранил стабилна и нереагираща въпреки присъствието на материя.

— Макар че вече може да е в процес на дестабилизация — завърши Пейнтър. — Възможно е именно това да е причината метеоритът в музея да експлодира. Същото може да се случи и тук. Времето е критичен фактор. Може би сега е последният шанс да открием и запазим това находище на неограничена енергия.

Кара се намръщи.

— И какво смята да прави американското правителство с такъв неограничен източник на сила?

Пейнтър прочете подозрението в очите й.

— На първо време да го охранява. Това е непосредствената и най-важна цел. Да го защити от онези, които биха посегнали на него. Ако такава сила попадне в неподходящи ръце…

Възцари се мълчание, докато думите му утихваха. Всички те знаеха, че вече не границите, а идеологиите деляха света. Макар и необявена, в момента се водеше нова световна война, в която фундаменталните добродетели и уважението към човешките права биваха атакувани от сили на нетърпимост, деспотизъм и сляпа жар. И макар битките й понякога да се водеха пред очите на целия свят — в Ню Йорк, в Ирак, — истинската борба беше невидима, тайна, с незнайни герои и скрити злодеи.

По собствено желание или не, групата се беше оказала въвлечена във войната.

Кара наруши мълчанието:

— А онази другата група? Похитителите на Сафиа. Те са същите, които проникнаха в Британския музей.

Пейнтър кимна.

— Така смятам.

— Кои са те? — Омаха още държеше пистолета насочен към главата му.

— Не знам… не знам със сигурност.

— Глупости! Пейнтър вдигна ръка.

— Знам само кой ги води. Мой бивш партньор, къртица, внедрена в АИОП. — Беше твърде изтощен, за да крие гнева си. — Казва се Касандра Санчес. Така и не открих за кого работи. Някаква чужда сила. Терористи. Черноборсаджии. Знам само, че са добре финансирани, организирани и абсолютно безмилостни в методите си.

Омаха изсумтя.

— А ти и партньорката ти сте от сладките пухкави животинчета.

— Ние не убиваме невинни хора.

— Не, вие сте много по-лоши! Оставяте други да ви свършат мръсната работа. Знаели сте, че се очаква да завалят лайна, но си държахте устите затворени. Ако ни бяхте казали навреме, можехме да се подготвим по-добре. Можехме да предотвратим отвличането на Сафиа.

Пейнтър нямаше какво да каже. Омаха беше прав. Бяха го хванали неподготвен, провалът му заплашваше мисията и живота им.

Разсеян от чувството за собствената си вина, той не успя да реагира навреме. Омаха му се нахвърли и притисна дулото на пистолета в челото му, принуждавайки го да отстъпи крачка назад.

— Ти, копеле такова… ти си виновен за всичко!

Пейнтър чу болката и тревогата в гласа на Омаха. Човекът не беше на себе си. Гняв се сбра на топка в гърдите на Пейнтър. Беше му студено, целият беше натъртен и му беше писнало да му навират пистолет в лицето. Не знаеше дали няма да се наложи да отстрани Омаха от пейзажа.

Корал чакаше напрегната.

Помощта дойде от неочакван източник.

Тропот на копита се разнесе внезапно в другия край на плажната ивица. Всички се обърнаха, дори и Омаха. Той отстъпи назад и най-после свали оръжието си.

— Мамка му! — промърмори той.

Удивителна гледка! Бял жребец, гривата му развяна, копитата дълбаят ями в пясъка. Конят от „Шабаб Оман“.

Жребецът препускаше към тях, навярно привлечен от високите гласове. Явно беше доплувал до брега след експлозията. Спря рязко на няколко метра от тях, разпенен под хладния нощен въздух, разгорещен. Тръсна глава.

— Не е за вярване, че се е измъкнал! — каза Омаха.

— Конете са отлични плувци — натърти Кара, но и в нейния глас се промъкна благоговение.

Един от пустинните фантоми се приближи бавно до коня с дланите нагоре, като шептеше на арабски. Животното потрепна, но позволи на мъжа да приближи. Беше уморено, уплашено и се нуждаеше от утеха.

Внезапната поява на коня свали напрежението. Омаха гледаше пистолета, сякаш се чудеше как се е озовал в ръката Кара пристъпи напред и застана лице в лице с Пейнтър.

— Мисля, че е време да прекратим споровете. И да спрем да се виним един друг. Всички си имаме своите причини да дойдем тук. Явни и скрити. — Погледна назад към Омаха, който отказа да срещне погледа й. Пейнтър можеше да се досети за скритите причини на Омаха. Очевидно беше — от начина по който гледаше Сафиа и от безграничния му гняв преди малко. Човекът още беше влюбен.