Пясъчна буря

Сафиа се събуди в една килия, дезориентирана и с разбунтуван стомах. Тъмната стая се въртеше и подскачаше, щом помръднеше глава. Мъчителен стон се откъсна от устните й. Зарешетен прозорец високо в стената пропускаше пронизващи ивици светлина. Твърде ярка, мъчителна.

Стомахът й се надигна отново.

Обърна се на хълбок и провеси глава, която й се стори твърде тежка, над ръба на койката. Стомахът и се сви, после още веднъж. Нищо. Въпреки това усещаше вкус на жлъчен сок в устата си, когато се отпусна безсилно назад.

Пое няколко пъти дълбоко въздух и стените постепенно спряха да се въртят.

Усети потта по тялото си, от която тънката памучна риза беше залепнала за краката и гърдите й. Жегата беше непоносима. Усещаше устните си напукани, изсъхнали. От колко време я държаха упоена? Спомняше си мъжа със спринцовката. Студен, висок и облечен в черно. Беше я накарал да съблече мокрите си дрехи на кораба и да нахлузи тази риза в маскировъчен жълтеникавокафяв цвят.

Сафиа се огледа предпазливо. Стаята беше с каменни стени и дъсчен под. Смърдеше на пържен лук и мръсни крака. Койката беше единствената мебел. Вратата от здрав бук беше затворена. И заключена, без съмнение.

Още няколко минути лежа неподвижно. Мислите и се носеха безцелно, наполовина размътени от остатъчното действие на приспивателното, което й бяха дали. Ала някъде дълбоко в нея паниката вече свиваше студени пръсти около сърцето й. Беше сама, затворена. Другите бяха мъртви. Спомни си пламъците в нощта, отразяващи се в помитаните от бурята вълни. Споменът се бе прогорил в нея като светкавица на фотоапарат в мрака. Червен, болезнен, твърде ярък, дори през стиснати клепачи. Дишането й стана плитко, гърлото й се стегна. Искаше и се да заплаче, но не можеше. Започнеше ли, никога нямаше да спре.

Най-накрая се надигна и пусна крака на пода. Не защото беше събрала кураж или решителност, а поради настоятелния натиск на пълния си мехур. Физиологична нужда, която и напомняше, че е жива. Изправи се едва-едва и се подпря с ръка на стената. Камъните бяха приятно хладни.

Погледна нагоре към зарешетения прозорец. Ако се съдеше по горещината и ъгъла на слънцето, сигурно наближаваше пладне. Но на кой ден? И къде беше тя? Подушваше море и пясък. Все още някъде в арабския свят, в това поне беше сигурна. Прекоси стаята. Неприятният натиск в мехура й се засили.

Докуцука до вратата и вдигна ръка. Дали просто нямаше да я упоят пак? Докосна с пръст синината в свивката на лявата си ръка, където се беше забила иглата. Нямаше избор. Нуждата надви над предпазливостта. Затропа по вратата и извика дрезгаво:

— Ало! Чува ли ме някой! — Повтори го и на арабски.

Никой не отговори.

Потропа по-силно, наранявайки кокалчетата си, остра болка проряза гърба й. Беше слаба, обезводнена. Дали не я бяха оставили тук да умре?

Най-сетне се чуха стъпки. Тежко резе изстърга в дървото. Вратата се отвори. На прага стоеше същият мъж. Беше по-висок от нея, в черна риза и изтъркани дънки. Изненада се, че главата му е обръсната. Това не го помнеше. Не, преди той беше с черна шапка. Единствените косми по лицето му бяха тъмните вежди и едно малко кичурче на брадичката. Ала очите тя не би могла да забрави — сини и студени, непроницаеми, безстрастни. Очи на акула.

Сафиа потръпна под погледа му, сякаш стаята внезапно беше изстинала.

— Станала си — каза той. — Ела с мен.

Сафиа долови следа от австралийски акцент, но като на човек, който отдавна не си е бил у дома.

— Къде… трябва да ида до тоалетната. Той се намръщи и тръгна по коридора.

— Върви след мен.

Заведе я до малка баня. Тоалетната представляваше дупка в пода, душът не беше отделен със завеса, а кранът на малкия мръсен умивалник капеше. Сафиа се мушна в банята. Посегна към вратата, без да е сигурна дали ще й бъде позволено уединение.

— Не се бави — каза той и затвори вратата.

Останала сама, тя огледа помещението за някакво оръжие, за някакъв път за бягство. И тук единственият прозорец беше с решетки. Но през този поне можеше да надникне. Приближи се бързо до него, надигна се на пръсти и погледна към малкия град долу, сгушен до брега на морето. Палми и бели сгради се простираха между нея и водата. Вляво бризът подмяташе навеси във всички цветове на дъгата — местният пазар. А в далечината извън града като зелени кръпки се кипреха банановите, кокосовите, захарните и папаените плантации.

Тя познаваше това място.

Градът градина на Оман.

Салала.

Това беше главният град на провинция Дофар, мястото, където трябваше да пристигне „Шабаб Оман“. Богат район, зелен, с водопади и реки, които подхранваха обширните пасища. Само в тази част на страната мусоните благославяха земята с чести дъждове, постоянен лек ветрец и почти неизменна мъгла над близките крайбрежни планини. Местният климат нямаше свое подобие в целия Залив и създаваше уникалните условия за отглеждане на рядкото тамяново дърво, източник на огромни богатства в древните времена. Тукашните съкровища бяха довели до възникването на легендарните градове Сумарам, Ал-Балид, както и на изгубения град Убар.

Защо я бяха довели тук?