Пилето

— От това сведение за случилото се в Ню Къмбърланд личи, че по това време ти си бил само от пет дни в армията. Така ли е?

— Тъй вярно, сър.

— В него е казано, че си избил осем зъба на подофицера и си му счупил носа.

Дума не обелвам. Какво общо има с Пилето тая шибана история?

— Той зле ли се отнасяше с теб, Алфонсо? Сега ти самият си подофицер. Като хвърлиш поглед назад, не ти ли се струва, че си попрекалил? Би ли постъпил сега по същия начин при същите обстоятелства?

Играя на „непослушното кутре“.

— Всички правим грешки, сър. Човекът може би просто си е изпълнявал задълженията както всички.

Брей, не знаех, че съм такъв голям артист. Може би трябва да стана търговец на стари коли. Ама толкова ми е густо да го пързалям тоя дебелогъз. То е все едно да цапардосаш някой много по-едър от теб така, че да го разплачеш, само че не изисква такива усилия.

Той премисля. Очите му изчезват зад чистите стъкла. Взема листовете, изправя ги, почуква ги няколко пъти о бюрото да ги подравни, после взема папката и ги прибира в, нея. Обляга се назад.

— Добре, сержант. Няма да ти навреди, мисля, ако прекараш още един ден при болния. Може лък изведнъж да се случи нещо. Какво друго ти идва наум, да си спомняш още нещо от миналото? Ако се сетиш, кажи ми.

В същия миг му пуснах историята с бейзболните топки. Аз никога не оставям нещата да се развиват от само себе си.

— Сър, има една работа… може да Изглежда налудничаво, но аз знам, че това винаги е тормозило болния. Той, разбирате ли, живееше до местното бейзболно игрище. Случеше ли се някой да удари топката; толкова силно, че да прехвърли оградата, майка му я прибираше и повече не я даваше. Всички я мразеха за това. А да не ви говоря как се чувствуваше той. Извиняваше се на всеки и се кълнеше, че ще върне топките. Дори водеше списък на играчите, от които майка му е прибрала топки. И на всеки от тях обещаваше един ден да ги върне. Търсеше ги с часове из къщата, на тавана, в гаража, навсякъде. Ако накарате майка му да прати тук тия топки, може пък това да помогне. Сигурен съм, че така от съзнанието му ще падне голям товар и може би по този начин разсъдъкът му да се върне.

Уайс ме гледа, като че ли съм пълно кукуригу. После си дава сметка, че не мога да съчиня такова нещо. Сержантите се славят с липса на въображение. Взема отново папката. Започва да пише нещо. Вдига поглед.

— Преди колко време беше това, сержант?

— О, то продължаваше с години, сър. Най-малко седем. В нейната, колекция сигурно има страшно много топки.

Той пише и си мърмори нещо. А аз си хапя езика, за да не се разсмея.

— Добре, сержант. Ако се сетиш още нещо от тоя род, непременно ми обади. Ако забележиш, в поведението му тук в болницата каквото и да било, което според теб аз би трябвало да зная, също ми го кажи. И продължавай да му говориш за миналото. Може да налучкаш нещо, което да го върне към действителността.

Този път не се будалкам с дебелогъзия. Той става. Аз също ставам и отдавам чест. И той отдава чест, доста стегнато. Завъртам се кръгом, на излизане минавам покрай плюещия и се озовавам навън.

Наистина горя от нетърпение Пилето да се върне към действителността. Започва да ми се струва, че той съзнава, че съм тук. Като му говоря нашите преживелици, това ме облекчава повече от всичко. Мечтая Пилето да се съвземе, та заедно да вземем за мезе Уайс. Уайс е от тоя тип хора, който карат да се проявяват най-лошите ми черти: Трябва да се навъртам по-често около него и Да се упражнявам в самоконтрол: Ако ли не — и аз ще свърша в някоя идиотска лудница.

Прекосявам двора на болницата и влизам в сградата, където е Пилето. Все още се смея вътрешно за топките. Тя ще ме хвърли в оркестъра, ако и досега пази тия Топки и вземе да ги прати тук. Мога да си представя телеграмата на Уайс:

МОЛЯ ИЗПРАТЕТЕ. ВСИЧКИ БЕЙЗ. БОЛНИ ТОПКИ ТЧК НЕОБХОДИМИ СА ЗА ЛЕЧЕНИЕТО НА ВАШИЯ СИН ТЧК МАЙОР УАЙС

Просто ги виждам: двеста стари топки в голяма кутия, изпратени по въздуха, може би дори със специален военен самолет. Пилето ще падне.

Срещам Реналди й му разказвам за разговора с Уайс. Той се разсмива, когато му разправям за топките. Не можех да не кажа на някого. Реналди е убеден, че Уайс ще изпрати телеграма за тях.

Той отваря външната врата. Тя изскърцва и Пилето се завърта й ме гледа. Взимам моя стол от коридора и се настанявам в нето. Ще се видим на обед, казва Реналди.

Седя известна време така и се мъча да измисля за какво да говоря. Сещам се.

— Хей, Пиле! А като отидохме да се пързаляме с кънки по реката? Помниш ли? Когато затвориха училището, щото всички тръби замръзнаха. Кажи, помниш ли?

Виждам, че сега той ме слуша. От време на време ме поглежда и веднъж дори ми пусна една от своите типични разтеглени усмивки. А аз говоря ли, говоря.